Първата медалистка на България на ХХХ олимпиада плака в зоната за интервюта след награждаването. На фона от усмивки в залата, където колумбийка и испанка направиха луда фиеста с фенове заради спечелен бронз, в нашия лагер картината беше като на погребение. "Какво да кажа да я успокоя? - питаше риторично Стефка Костадинова. - Тя сега е в шок. Аз бях фаворитка в Сеул '88 и като станах втора, ми идваше да се самоубия. Не, съвсем не е пресилено. Това ми идваше. Бях подчинила всичко на победата и като станах втора, се очаях. Страшно е. После идва етап, когато няколко месеца те е срам да се покажеш пред хората. После живееш с мъката и едва след пет-шест месеца се връщаш към нормалния живот. Сега нека си поплаче. Тя е герой, абсолютно..."
- Съвзе ли се от шока? Успя ли да поспиш?
- Какъв сън? Не можах да мигна. След състезанието уж трябва да ме налегне умора, а аз сякаш съм на автопилот сега. По-лошо е и от Пекин дори.
- Мислиш ли, че съдбата може да има някакъв пръст. Като на друг велик борец - твоя шеф в "Левски" Александър Томов. И той е като теб пет пъти световен и пет пъти европейски, но три пъти губи финал на олимпиада...
- Аз няма да имам обаче три загубени олимпийски финала. Два ми стигат. А иначе всеки си има съдба. Моята е такава. Да страдам, когато най-много искам да се зарадвам. Не ми е писано може би. Но какво пък са виновни хората с българските знамена в залата? Бяха дошли да ме подкрепят, а ги разочаровах. Това няма да мога да си го простя.
- Не си ли крайна? Всички около нас, журналистите, споделят, че си герой и те поздравяват...
- Благодаря им, разбира се. Оценявам го. Но това не променя нещата. Титлата отиде в Русия, а не в България. Толкова труд, лагери, състезания, усилия на треньор, на федерация... Всички искаме златото, но не стана. Не можеш да вървиш против съдбата си
- Майка ти гледа и петте срещи в залата. Какво ти каза след финала?
- Мама - какво? Прегръща ме, радва се на медала. Тя е тук заради детето си и ръкопляска, преживява. Като всяка майка. За нея не е толкова важно, че не съм първа. Нали имам медал, награждават ме. Аз обаче знам каква е разликата от това да си шампион и да си втори.
- След полуфинала имахте скандал със Симеон Щерев. Защо?
- Нищо изненадващо. На състезания винаги сме така. Знаех, че го прави нарочно. Да ме ядоса, да ме провокира, за да дам максимума. Този път обаче аз си бях напълно окей в състезанието. Нямаше сривове, нямаше глупости. Бях спокойна, не рискувах. И на финала излязох уверена и със самочувствие, но... Нека не се връщаме към този финал, моля ви. Искам да го забравя. Макар да знам, че няма как да стане. Ще го помня до края на живота си.
- Как започна денят след състезанието?
- С Мария, съпругата на Симо Щерев, и майка се разходихме. Имахме планирана среща с хората от "Проктър енд Гембъл". Вероятно са очаквали да се срещнат с олимпийска шампионка, но... Всички обаче бяха много любезни и мили. Радваха ми се много.
- Наистина ли мислиш за отказване? Или сега си подвластна на отрицателни емоции и затова си крайна в думите и решенията?
- Не съм казвала, че се отказвам. Искам почивка. Искам да избягам от досегашното си всекидневие. Да забравя проблемите, да си почина след тези напрегнати вече десет години в големия спорт. Това искам сега. Почивка. После ще видим. Поздрави на всички в България, които са ме подкрепяли. Благодаря за вниманието, за добрите пожелания, за куража. Не се чувствах сама в нито един момент.