Футболът в България не прави изключение от общата закостенялост в държавата. Трябва нещо да стане, за да се побутнат събитията. До мачовете с Тампере политиката по трансферите в Левски беше като на щрауса, който си заравя главата в земята - нищо не вижда, нито чува. Финландците дадоха тласък да се проумее, че дори и когато ти върви, трябва да имаш поглед за кадровата политика в отбора. Какво беше преди, какво стана след това и как ще е в бъдеще по отношение на „сините” трансфери.

Във всяко едно отношение преди двубоите с Тампере в Левски като, че ли живееха на покрива на света. Някъде във футболните облаци. И донякъде имаха право. Отборът, воден от триумвирата Батков-Сираков- Стоилов, се възроди от пепелта, с която ги засипаха единадесетте малки негърчета от Беверен. „Сините” смениха дългогодишната си философия, че е по-важно да побеждават ЦСКА отколкото да търсят успехи в Европа. Също така, за разлика от „армейците”, на „Герена” започнаха да се радват и на по-обикновени континентални победи. Някак си от само себе си се изгради колектив, който бе насочил мисълта си към европейския марш. Така дойде четвъртфиналът за Купата на УЕФА и повече от достойните мачове с Шалке 04. После бе преодолян Киево и Левски стана първият български тим в Шампионската лига.

От този момент на „Герена” се самоизстреляха в недосегаема орбита. Не се виждаха отделни грешки на играчи, които или вече се бяха преситили от много успехи, или просто бяха стигнали тавана си в клуб като Левски. Дори първите подмени дойдоха не като логична кадрова смяна. През миналото лято закотвянето на пейката на Коприваров и на Емил Ангелов бе по-скоро белег не на бъдещ трансфер, а на вид наказание. Като, че ли „сините” шефове се заиграха преди мачовете с Тампере с турнираната съдба на отбора.

Как можеше да се отстранят надеждни момчета като 24-годишният Копи и 27-годишният Бабангида. Първият вкара Левски в групата на УЕФА с победния гол над Оксер, а вторият отбеляза куп решителни голове начело с този във вратата на Динамо (Букурещ). Така бе поставено началото на
разбиването на колектива и на несправедливо оценяване на заслужили играчи. Да не говорим, че същите двама в момента хем не ги пускат в игра за Левски, а на всичко отгоре не им дават да преминат в Славия.

След изненадващите шамари от Тампере и играта на оставки след загубата от ЦСКА между триумвирата Батков, Наско и Мъри, явно най-после в «синята» къща се решиха да направят чистка и да тръгнат с ново лице към проект 2009. Закъсняха ли трансферите на Топчо, Мечо и Йовов? По-скоро за бързата реакция около тяхната продажба важи перифразираната приказка „по-добре късно отколкото още по-късно - или никога”. Да поговорим за всеки един от тях. Елин нищо не загуби от преминаването си в Апоел. Реално погледнато израелският тим е много по-качествен от Луч-Енергия, известен само на по-ревностните запалянковци от Източна Европа.

Ако някой загуби нещо, това са ръководителите на Топчо, които можеха да вземат 1 милион долара. Ако наистина е имало оферта през есента на 2006 от Андерлехт за димитровградчанина, може да се каже, че Топузаков е загубил от това, че не е отишъл в легендарен тим, макар и с малки успехи в днешно време. Що се отнася до Телкийски, той си остана играчът между големия поглед на терена и вечно преследващия го страх, че играе в гранд като Левски, което му сковаваше таланта. С оглед на годинките му, неговият трансфер  също е успех както за него, така и за клуба. И дойде също на време.

Отиването на Йовов в Арис Лимасол също бе пресметнато. Със сигурност не като оптимална опция за неговата дарба. Но пак навременно, макар и малко късно.

В крайна сметка с печеливш имидж остана Наско Сираков, който след загубата от ЦСКА заяви, че има играчи, които ще си отидат от отбора, но през парадния вход. Със сигурност Апоел (Тел Авив) и особено Арис (Лимасол) са доста по-встрани от главния вход. Но като финансов изход за играчи и за клуб си е на далавера, както биха казали чейнчаджиите. И тук пръст пак има Тампере. Просто тези мачове върнаха на земята всички. И ръководители, и играчи.

Едните разбраха, че може да са срещали в Шампионската лига Роналдиньо и Дрогба, но съвсем не притежават тях. И не могат да искат баснословни суми. А другите, че е по-добре да не се правят на суперзвезди. И така ръководителите сложиха реална трансферна преценка, а футболистите си направиха реална самооценка. Дотук добре. Но има и други случаи. Като този с Домовчийски.

Ако Домо подпише с Блекбърн, значи наместникът на Чорни в България Тодор Батков най-после е проумял,че когато от институция във футбола като Англия търсят негов играч, е по-добре да не се прави на интересен. Това се отнася и за Николай Димитров, който е в плановете на Арсенал. Защото... Защото случаите със Сашо Алексанндров и с Георги Ивано - Гонзо бяха емблематични в това отношение. Точно Ювентус може и да не е искал Кривия, но вместо към Турция, момчето можеше да тръгне в някой по-скромен тим от Серия "А".

Както и Георги Иванов. То къде ли уж не го желаеха и накрая, след като не можа да пасне в Рен, се върна отново на „Герена”. И добре все пак, че ръководството намери желаещ клуб, какъвто бе Риека.

Случаят с Георги Чиликов, докато беше играч на Левски, също е сходен. Момчето бе с единия крак в Нюрнберг, но лакомията на ръководството не му позволи да отиде в Германия. В крайна сметка Чили се запъти към курортния португалски тим Насионал (Мадейра), защото вече и той, и босовете нямаха друг избор.

Сега Левски ще има почти нов отбор. Въпросите, които изникват пред «синьото» ръководство на базата на опита, са няколко. Дали изобщо трябва да се смята, че футболист на 30 години е стар. Дали, когато наистина някой го искат на по-млада възраст в добър тим в Западна Европа, не е разумно да се продаде, за
да не му се затрие кариерата.

А и ръководството ще вземе повече пари. Защото иначе има два пътя. Единият е като Пелето с повече хитрост да напуснеш крепостничеството. Другият е като в „Сделка или не”, където се лакомиш дали да вземеш 100 000, а накрая си навит и на 200-300 лева, защото нямаш избор.