Феновете на Левски излязоха с текст по случай преврата на 9-и септември, който сваля законната власт в България и последвалата 45-годишна диктатура от страна на БКП, репресиите към българските граждани и отстояването на народните идеали.

Ето и мнението на "сините" фенове:

В началото на 1878 г. завършва Руско-турската война. Десетата по ред. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост. България се създава като автономно княжество. Народите я наричат Освободителна. Войниците и офицерите се прибират по родните си места. Един от тях бил толкова впечатлен от видяното в България и непрекъснато разказвал на роднините си за прекрасната природа. Разказвал за народа, който въпреки петвековното турско робство бил запазил своите добродетели. Народ трудолюбив, гостоприемен, инициативен. Офицерът имал по-малък брат на име Иван. Младежът си дал дума като порасне да отиде до България, да я види с очите си.

Мечтата му се сбъднала. Дошъл в България, уверил се, че разказите на баткото са истина, дори си харесал мома от Самоков. Оженили се, родил му се син. Нарекъл го Владимир. Поживели малко в Лом, след това дошли в София. Детето учило във Втора мъжка гимназия, учители му били Андрей Протич, Цветан Радославов, проф. Арнаудов. Научили го освен на четмо и писмо и на българщина. През 1914 г. Владимир заедно със съученици и приятели връстници основали футболен клуб Левски. Владиса, така го наричали приятелите му, станал първият председател на клуба. Като завършил гимназията Владимир бил приет във Военното на Негово величество заедно с друг от основателите на футболния клуб - Цветан Генев.

Двамата кадети били изпратени да воюват на Южния фронт през Първата световна война. След края на войната завършил обучението си във Военното училище и станал офицер от Българската войска. Служил честно и почтено на народа. Станал част от гвардейския полк. През 1925 година безбожници организираха атентат в църквата „Света Неделя", тежко ранен, Владиса оцелява. През 1941 г. полковник Григориев бил изпратен в Ямболска околия да охранява границата с Турция.

И така до девети септември 1944 г. Осъдили го на 20 години затвор, излежал 17 от тях. Преди седемдесет години в окупираната ни от трети украински фронт държава, група хора с каскети получиха властта над България. Девети септември 1944 година се превърна в най-черния ден от българската история. След този ден българската войска стана армия, лъвчето на войнишките кепета беше заменено с петолъчка, народът беше разделен на партийци и безпартийни, на доносници и оперативно интересни лица, на активни борци и врагове на народа, на деца на активни борци и деца на засегнати от мероприятията на народната власт.

Мандраджиите, като добри ученици на бащицата с мустаците и чичкото с очилцата от Лубянка, още от първия ден започнаха с изтреблението на цвета на нацията. Без съд и присъда бяха избити лекари, учители, свещеници, офицери, политици, банкери, финансисти, имотни селяни, предприемачи. Цветът на нацията, чрез чийто труд за двайсет години след загубените войни, България става номер едно на Балканите.

Каскетите създадоха съд с 12 състава. Нарекоха го народен. Узакониха убийствата без съд и присъда, насрочваха нови и нови. Интересен за съвременните млади българи е четвърти върховен състав на този съд. Под прякото наблюдение на представителя на ЦК на БКП полк. Георги Дамянов, с членове полк. Добри Джуров и полк. Здравко Георгиев, този състав обезглави българската войска. Сред осъдените на смърт е генерал-лейтенант Константин Лукаш - почетен председател на футболен клуб АС-23. Последният председател на същия този клуб , генерал-майор Димитър Айранов, е осъден на 15 години затвор, но не изтърпява присъдата, защото е убит в затвора. Докато ги убиваха се нанасяха в домовете им, лягаха в леглата им, седяха на фотьойлите им, подписваха присъдите на бюрата им, хранеха се с техните лъжици и вилици. Касапницата беше първата част, но не и последна от плана на другарите.

През септември 1947 г. в гр. Шклярска Поремба в Полша хората на бащицата с мустаците им дръпнаха ушите, скастриха ги, че много си играят на „народна демокрация" и нашите каскети започнаха да строят съветския комунизъм. Взеха имотите на селяните, секвестираха фабриките и банките. Икономиката стана партийна, изкуството стана партийно, медицината стана партийна, селското стопанство стана партийно, образованието стана партийно, църквата стана партийна. Дойде редът и на спорта да стане партиен.

Направиха си клуб. Начело му застана като почетен председател генерал Георги Дамянов, част от председателите бяха генерал Здравко Георгиев, генерал Добри Джуров. Онези същите от четвърти върховен състав на народния съд. Една партия, един народ, един отбор. Мечтата на мандраджиите. Да, ама не! Колкото и да избиваха, колкото и да мачкаха, не стана. Докато каскетите строяха комунизма, превърнаха държавата в една голяма чакалня. Веднага след преврата децата и майките чакаха да се върнат бащите и съпрузите от милиционерския участък. Много от тях така и недочакаха.

После родителите чакаха със свито сърце, децата им да се приберат от Бамбука край Народния театър, защото от там до Белене и Ловеч пътят беше много кратък. Тези, които искаха да учат в университета, чакаха бележка от партийния на квартала, но така и не я получаваха. Тези, които искаха да пътуват на запад от Калотина, чакаха проучване. Българите от Пиринския край чакаха години наред, за да им разрешат, отново да се наричат българи. Колкото по-близо беше комунизмът, толкова повече се чакаше. Чакаше се за жилище, чакаше се за кола, чакаше се за керемиди, за тухли, за канапета, за всичко.

Започнахме да чакаме картофи от поляците, лук от унгарците. От тези, които българите учеха на градинарство и селско стопанство. Чакаше се за бананите, когато ни ги пускаха за Коледа. И японците чакаха. Чакаха да им продадем консерви, за да вземат дървения материал от щайгите. Чакаха да им продадем мотокари, за да им вземат оловото и метала. Чакахме поредния конгрес на партията, за да ремонтират „Витошка" или годишнина на „вожда и учителя", за да ремонтират „Стамболийски".

Но и другарите с каскетите чакаха. Чакаха левскарите да се пречупим. Да се откажем от първородния си белег. За нас белег, но за каскетите това беше първороден грях. Да си свободен. Убиха Коста Жеков - Боруна, убиха Ради Мазников - Мазнето, убиха Кирил Цветков. Пребиваха в сградата до Лъвов мост 40 дни Петър Стоянович. Убиха Георги Петров и Иван Карадочев - двама от петимата спомосъществуватели на Левски. Убиха Сашо Сладура. Захари Радев го пратиха в концлагер. Убиха и Георги Марков, защото им бъркаше в червата със „Задочните репортажи". Назначаваха ни шефове, сменяха ни името, взеха ни стадиона, унищожиха паметника на патрона ни. Не става и не става. После ни сложиха пагоните. Трябва да си признаем, това им беше най-сполучливото решение. Превзеха ни отвътре. Две години след „пагоните" другарите побесняха. Две десетилетия струваха, правеха да заобичаме мумията в центъра на София. Не успяха. Огънят на Витиня им показа, че левскарите ще обичаме и тачим този, който ние решим. Тогава каскетите се уплашиха. Уплашиха се от некролозите - късаха ги. Уплашиха се от помените - преследваха тези, които ги организират. Уплашиха се от хлапетата, които носеха цветя на гроба - милиционерите ги гонеха с шамари. Уплашиха се от купчината камъни, сътворена от преминаващите по стария път - постоянно я разчистваха.

После пак ни смениха името, сътвориха сценария с боя след мача. А истината е, че се уплашиха от едночасовото скандиране „Левски, Левски, Левски". Три четвърти от зрителите на стадиона един час го правеха. Непрекъснато. Без чупене на седалки, без хвърляне на камъни. Днес, една група хора с шумящи от залповете на Аврора глави, ще празнуват юбилей на онази дата. Дата, след която България и българския народ бяха насилствено променени. Дали е било за добро или лошо, всеки българин може сам да прецени. Но със сигурност онзи народ и онази природа, за които с възхищение е разказвал чичото на Владиса не са същите.

Разказвайки историята на Владиса, символично прекланяме глава пред всички българи, преживели ужасите на комунизма. Който иска, може да забрави, който иска може да прости. Ние, левскарите отказваме да го направим! Заради предците ни, заради децата и внуците ни!