Животът понякога може да бъде много несправедлив, дори с най-великите. Люпко Петрович се завърна в Левски след 15 години, за да получи най-нестабилното си назначение. Едва ли му е била обяснена в детайли цялата ситуация в синия клуб, но сега над неговата глава е надвиснал дамоклевият меч. На неговите 69 години трябва да се доказва със задължителни победи и да твори чудеса. Защото при този Левски всяка победа в Европа е равносилна не на малко, а на голямо чудо.

В България го имаме Люпко за свой, но малцина са запознати с уникалната му биография. Той идва и си отива и ние някак пропускаме да се поинтересуваме какво прави през останалото време. Повтаряме като папагали мантрата за европейската клубна титла, а Петрович е много повече от нея. Купата от 1991 година естествено е на първо място във визитката му, но съвсем не изчерпва богатия му жизнен път. Люпко сякаш отразява напълно космополитизма на добрата стара Югославия. Едновременно сръбски националист в добрия смисъл на думата, но и гражданин на света. Който има

4 прекрасни години

в Щатите, и то в епохата на великия Роналд Рейгън. След това на 35 години става треньор на Еспаньол, връща се в родния Нови Сад, грабва шанса си в Цървена звезда и след 1991 година не се поколебава като Магелан да тръгне да обикаля света. Китай, Казахстан, Руанда, Уругвай – това са най-далечните места, където великият пътешественик е достигнал. И е натрупал впечатления и опит за пет живота.

И едва ли Левски ще бъде последният му пристан. Едва ли съществува сила, която би могла да възпре Люпко Петрович към нови открития. Но сега той е в Левски и трябва да му се вярва, че след Войводина и Звезда това е третият му най-любим отбор. Донякъде съществува такава логика. През 1999 година той бе на 52 години, когато съживи кариерата си на „Герена“. Дойде, видя, победи! В тези три думи се съдържа всичко постигнато от него тогава. Един абсолютно невероятен европейски пробив с отстраняване на Апоел Никозия и Хайдук Сплит, мач за историята с Ювентус на Зидан. Само една загуба в шест мача и вечна благодарност от сините фенове. Две години по-късно вече като шампион на страната направи втори рейд отново с 6 мача и отново само с една загуба от Галатасарай в Истанбул. Само неговият наследник и ученик Мъри Стоилов може да се похвали с повече в Европа през новия век.

Всичко това обаче са минали неща. Дори прекалено далечни. Люпко отново е тук и отново започва европейска кампания. Отново е с футболисти, които никога не са побеждавали в международен мач от европейски турнири. И отново единствената причина Левски да спечели срещу Марибор се нарича Люпко Петрович. Да, но 25 години по-късно споменът за Бари някак съвсем е избледнял. Някак футболът вече е друг и различен. И номерата на Люпко изглеждат поизтъркани. На 69 години и с този Левски мисията изглежда невъзможна. Но пък

би било чудесно,
ако Люпко

е запазил нещо в ръкава. Ако е останала някаква магия, която не подлежи на изхабяване. Истината е, че Люпко съвсем не е някаква абсолютна, константна величина в Европа. Във визитката му е онзи поход през 1990-91. След това постигнатото с Левски и накрая постижението с Литекс през 2005-06 година. Това е всичко, а сега пред него е нов голям шанс. Ще ми се да отида напред във времето след евентуална победа на Левски над Марибор. Каква слава само ще получи Люпко, ако и този път сработи неговата магия? И най-същественото, колко силно ще затрудни очакваните промени в Левски след отчетно-изборното събрание в края на август, за когато са планувани кардиналните размествания в синия клуб. И вероятно добрия, стар и толкова обичан Люпко ще си тръгне по семейни причини, каквато формулировка му спретнаха в Ловеч преди известно време, когато бе сменен с Регекампф.

Съвсем между другото, последното нещо, заради което Люпко Петрович може да си тръгне, са семейни причини. Паркетен лъв като него никога не би свил опашката по този начин. Два примера: нещата му в Сараево не потръгнаха, защото местните откриха някаква снимка как стреля с автомата на Аркан. Чисто рекламна, такива са били времената, но босненците се обидиха. Както се казва, Люпко не им разцепи басма. В Руанда пък си тръгна, защото не бе доволен от служебния шофьор. В Казахстан още се разказват легенди за престоя му там. Ово е стандарт, казват сърбите, това е Люпко, не случайно е покорил Щатите някога. Такъв човек не може да бъде уволняван просто така, много висока камбанария е!

Но сега ситуацията е такава, че някак всички го виждат като

временен
вариант

чака се някой друг. Какви ли не басни се разказват за някакви лихварски заеми, които трябвало да се осребрят с работно място на „Герена“. Той Левски затова се докара дотук, защото всякакви ангажименти трябваше да се изпълняват. И защото цялата клубна политика се чертае в едно каре от белот. От терцата, квартата и последното десет!? Но Люпко е друга планета, обществените поръчки не го стигат. И той работи за пари, но оставя следи. Не като предишните и по-предишните, които бяха за едната сигурна заплата.

Затова, Люпко, приятелю, бий, за да не могат да те изгонят. Бий Марибор, за да останеш, защото някак ще ми стане мъчно и ще ме заболи, ако и ти си тръгнеш по същата отработена схема. Не го заслужаваш, защото си велик и защото за нас бе чест да минеш през София, „Подуяне“ и стадион „Георги Аспарухов“. Може и да си последният от тази порода на пътешественици, завоеватели и победители. Бий Марибор, колкото и това да звучи невероятно. Направи го преди 17 години с легендата Бисер Иванов, Дионисиев, Захари Сираков, Джони Ингълс, Краси Димитров, Мартин Станков. Направи го и сега със същите футболни полуграмотници. Единствено ти можеш да ги вдигнеш в небесата и да им внушиш, че не са по-лоши от Просинечки, Савичевич, Синиша Михайлович, Дарко Панчев. Тази искра, която само ти притежаваш, не помръква от годините. А светлият лъч ще е за цялото изстрадало от години левскарство. Поне една последна радост и ти, Люпко, си единствената надежда.