Лаура Траатс: От Илиана Раева научих най-вече колко е важна вярата

Олимпийската шампионка с ансамбъла на България по художествена гимнастика Лаура Траатс, която наскоро претърпя операция, даде специално интервю за страницата на Българска федерация по художествена гимнастика във "Фейсбук". Ето какво сподели грацията пред Лорета Яньова:

- Коя е Лаура? Различното и уникално. За семейството и безусловната подкрепа. Какво никога няма да забравиш, като съвет от родителите ти?

- Лаура е едно обикновено момиче, следващо мечтите си с много доброта, любов и с цялото си сърце докрай.

За семейството мога да кажа, че е в основата на една успешна личност, опората и подкрепата, с която те даряват, са незаменими.

Винаги съм знаела, че правя това, което правя, защото аз го искам, от любов към спорта и следвайки целите си, също така, че ако реша, че не е моето нещо, отново ще получа пълна подкрепа. Родителите ми са държали да правя всичко с удоволствие, желание и да се забавлявам, така ме изпращаше и баща ми за всяко състезание -" Обичам те, забавлявай се!"

- За дългия път до големия килим - кога започна? Как започна твоята история с художествената гимнастика?

- Може би човекът, който най-много е държал на развитието ми в спорта е баба, тя също е била гимнастичка, винаги е държала да поддържам форма, дори когато прекарвах цяло лято във Велинград, като малка. Естествено в рамките на нормалното, все пак ми е баба и знаете как е (смее се).

Пътят ми е започнал, когато съм била на четири годинки, именно баба е държала да ме заведат в залата по художествена гимнастика. Първоначално ме водят в залата на Роберта - балет, след известно време мама разбира, че това не е клуб по художествена гимнастика и ме води в "Левски Триадица", където съм започнала първите си стъпки.

В началото ходих предимно да се забавлявам, първата ми треньорка беше Борислава Германова. Мога да кажа, че съм работила с много треньори в клуба, всеки ме е научил на нещо и ми е дал нещо от себе си. Имах период, в който си мислех за отказване, смятах, че това не е моето. Родителите ми ме подкрепиха и известно време не тренирах, но майка ми говори с треньорите и с хореографа Цвети Петкова и постепенно започнах да ходя само на балет. След това ме пое г-жа Светла Славова, която е просто един ангел и съм ѝ страшно благодарна, защото ако не го беше направила, тя работеше само с големи, а аз бях на 7-8 годишна, нямаше да съм гимнастичка днес. След това тя замина за Норвегия за мое съжаление. И попаднах нй треньорката, която и този момент е мой треньор, моя втора майка, Мирослава Батаклиева. С нея тренирах до постъпването ми в ансамбъл -девойки, където ме тренираха Камелия Дунавска и Валентина Иванова.

- Да стигнеш до националния отбор - колко дълъг и труден беше този път? Как една гимнастичка разбира дали е ансамблистка, или не?

- Още, когато ме приеха в ансамбъл- девойки, разбрах, че съм отборен играч. Участвахме на Европейско първенство, след това имахме право да участие в Младежката олимпиада, но аз нямах право, защото на нея можеха да участват момичета 1999, а аз съм на декември 1998, две седмици ме разделиха от тази Олимпиада. И това беше един от първите моменти, които бяха трудни за мен. Бях резерва, но продължавах да се готвя и за тестовете за ансамбъл - жени и се случи, взеха ме.

- Първи срещи. Какво беше първото ти впечатление, какво си помисли, при първата ви среща с останалите момичета? Колко бързо се пречупихте?

- На първата ми тренировка всичко ми се стори странно, различно и трудно, въпреки че бях в националния отбор до преди няколко месеца, ми беше доста по- трудно. Докато свикнем с интензивността на тренировките на г-жа Димитрова.

Петте момичета се намерихме много бързо, още когато търсихме и изработвахме елементи, и се сработихме много естествено.

- Първата среща с новата треньорска двойка - Димитрова - Маевска. Какво ви казаха, когато ви събраха? Кой е урокът, който никога няма да забравиш от тях?

- От тренировките с Весела Димитрова още в началото научих точно това, че цялата тренировка трябва да бъде на 100%, никога не сме се размотавали, всичко ставаше изключително бързо. Тя залага на работата. Малко по-късно се запознахме и с Михаела Маевска. Тя се включи веднага след приключването на спортната ѝ кариера, изключително много ѝ се възхищавах. Много исках да попия от нейните знания, защото тя е била на състезание съвсем скоро и има целия този опит от толкова големи състезания.

- Кога осъзна, че си част от големия световен елит?

Може би осъзнах с натрупването на повече състезания, но като цяло първата голяма изненада беше след спечелването на първия ни медал от Москва, последва и първата ни Световна купа, което остава и едно от любимите ми състезания, след Олимпиадата. Ние отидохме, без никакви очаквания, дори имахме доста контузии, не бяхме във върхова форма. Да, ние се готвехме от много време, но не очаквахме такова класиране - спечелихме многобоя на първата си Световна купа.

- Първи медал от Световно, когато взе медала в Пезаро, какво си каза на почетната стълбичка?

- Да, бях щастлива, но ние винаги сме се целили високо и знаехме, че това една стълбичка към върха.

- Кое беше най- трудното и тежко състезание? И как се събираш, за да продължиш напред?

- Имали сме много трудни и тежки състезания, били сме подготвени, знаехме, че сме с най- хубавите съчетания, с най-високата заложена трудност и ние сами сме си проигравали медалите, тъй като сме допускали много груби грешки. Оставали сме на стълбичката, но в подножието. Това са едни много тежки моменти за един отбор, но никога не сме отчайвали, а крачехме смело, дори и от провал на провал, без да губим никакъв ентусиазъм и знаехме, че вървим към нашата цел и там е мястото, където трябва да се докажем.

- За емоцията да играеш на родна земя - повече притеснение и отговорност, или повече подкрепа лъхаше от трибуните?

- По време на Световните купи в София, емоцията беше уникална. Това е нещо, което няма да забравя също! Световното първенство също, но Световните купи бих искала да ги изживявам отново и отново, въпреки че успявах максимално да им се насладя, то Световното, смятам, че е емоция веднъж в живота. И колкото и приятно, уникално и неповторимо да беше, не бих го повторила. Препълнената зала си спомнях, всеки държеше знаме, а ние играехме, въпреки че допуснахме грешка и не спечелихме титлата в многобоя. Събрахме се и спечелихме титлата на 5 обръча.

- Ще опишеш ли чувството от постигането на най- голямата мечта на всеки спортист?

- Чувство е неописуемо, няма как да се облече в думи, просто трябва да се изживее. Това е момент на върховна удовлетвореност и особено след толкова трудни моменти, моменти, в които си бил подготвен и просто се молиш да се получи сега, въпреки че ясно знаеш, че както тогава си бил подготвен и готов за върха, така и сега, но отново може да не се получи. Но като това стана ...(усмихва се широко).

- И в най-трудните моменти не се отказваш, откъде тази сила? От кого си я наследила, или кой я изградил у теб?

- Да не се отказваме в най- трудните моменти, мисля че ние помагал отборния дух, който сме изградили и то не говоря само затова, че сме като един юмрук, а и самите ни характери и начина ни на мислене. Духът.

Иначе за себе си съм го наследила тази борбеност от семейството ми. Прапрадядо ми е дядо Даскал, за който е писал Иван Вазов. По време на турското робство, турците са минавали по къщите, харесвали са си момченца. И на четири години го взимат. Попада в много добро семейство - получава добро образование, научава турски, латински. На много ранна възраст решава, че ще се прибере в България, стига до Гърция, където учи гръцки и след това се прибира във Велинград, където всъщност започва да предава знанията, които е събрал от пребиваването си. Може би това много ми е помогнало, тази история, да изградя тази сила и решителност да продължавам напред, въпреки всичко.

- За напрежението и емоциите на големите състезания - как се справяше с него? За ритуалите и суеверията.

- Преди състезание винаги ми е било важно да знам, че съм дала максималното до този момент и мога с чиста съвест на състезание да си кажа: "аз направих каквото трябваше, а сега просто трябва да го покажа".

За емоциите по време на състезание, стараела съм да се наслаждавам максимално на моментите си на килима, но по време на съчетанието съм ги изолирала.

Без да изпадам в никакви крайности относно ритуалите и суеверията, това е начин, по който човек вярва, че ще успее, ако ти вярваш, че ако си вдигнеш ръката преди да излезеш, то ще ти върви, то няма да е, защото си вдигнал ръка, а защото си повярвал, и всъщност това е ключът, ако смяташ, че нещо такова ти помага, защо да не го правиш. Аз не съм имала такива неща. Имах нуждата да се обадя на майка ми и да ми пожелае успех, но не мисля, че това е някакво суеверие, не съм изпадала в паника, ако не се случеше, но се чувствах много уверена, след като я чуя.

- За отговорността да защитаваш цветовете на родината.

- Отговорността е голяма, имаме толкова много шампионки. Предният отбор, който наследихме постигна толкова много успехи, но ние бяхме свикнали, защото от първото си състезание, ние имахме да защитаваме олимпийски медал, а да не говорим за колко европейски и световни титли трябваше да защитаваме, това не беше нещо ново за нас.

- Как успяхте да изградите този силен колектив, вие сте изключително различни като индивидуалности, но се превърнахме в перфектния отбор?

- Смятам, че това е работа на Вселената да изградим този колектив. Перфектните части на пъзела се намериха. И нещата се получиха.

- Имаше ли момент, когато изгуби почва под краката си. И си каза бях дотук, не мога повече.

- За последните пет години не съм имала такъв момент, да, било ми е тежко, но да смятам да се откажа - не!

- За тренировките - любопитно от залата. За какво ти правеха забележка най-често?

- Мисля, че не се налагало да ми правят забежка за едно нещо често, тъй като съм се старала да я поправям веднага. Иначе самата концентрация по време на състезание, се изработва още на тренировка, както и идва с опита.

- Деликатният момент за всеки състезател - трудното решение - отказването. Колко време премисля това свое решение? Какво ще ти липсва най- много от познатото ежедневие?

Взех решението още преди Олимпийските игри. Знаех, че това ще ми бъде последното състезание. Ще ми липсва времето с момичетата, треньорите, всички хубави и дори тежките моменти, защото дори тогава аз обичах това, което правя. Смятам, че няма как един спортист да се стреми към нещо такова и да не го обича.

- Ако беше съчетание, ваше, щеше да си...

- Може би щях да съм последното ни с обръчи и бухалки, по музика на Спартак. За съжаление не успяхме да покажем много художественост, заради натрупването на трудност, но мисля, че настройката ми като човек е такава. Също въжета и топки от 2018 г., то беше на много свежа музика, много усмивки и погледи, игриво и весело съчетание.

- Любимо съчетание?

- Съчетанието с пет обръча от 2018 г.

- Имаше ли идол? Казваше ли си искам да съм като нея, в най-смелите си мечти представяше ли си пътят, който извървя през тези години.

- Не съм имала конкретен идол, възхищавала съм се на много хора и съм искала взема най- хубавите черти от всяка. Пътят ни като отбор смятам, че прилича много на този на Маргарита Мамун и много се надъхвахме. Тя стана олимпийска шампионка, без да има европейски и световни титли, подобно на нас.

- Вярваше ли си, че ще стигнеш дотук, ще успееш и ще бъдеш безспорно звезда в българската художествена гимнастика?

- Да, много пъти съм си представяла финала с олимпийското злато. Мисля, че точно така трябва да става, защото понякога ти трябва ясно да виждаш финалната си цел, без дори да знаеш как ще я постигнем, смятам, че и при нас беше така - ние давахме всичко от себе си, не знаехме как ще стане, но искахме да стане и то се случи.

- За приятелството в художествената гимнастика - да намериш сродна душа в лицето на останалите момичета - кой е най- милият и топъл спомен, който имаш с тях, извън залата?

- Да, наистина в тези момичета аз намерих сродната си душа, както и в Ели, която си остава част от нашия отбор. Камето (Камелия Стоилова), която също бе с нас до последно. Просто се намерихме, така че да мислим по еднакъв начин.

Всеки спомен с тях ми е много топъл и мил. Ние просто обичаме да излизаме много често, да сме заедно, както обичаме да казваме - "Компанията е важна!".

- Лаура - гимнастичката и Лаура -човекът припокриват ли се?

- Мисля, че доста се припокриват. Както на килима, така и в живота, искам много от себе си, искам всичко, което правя да е точно, коректно. Смятам, че в живота съм доста по- емоционална и по някакъв начин по-отпусната, докато в спорта съм по- концентрирана, не давам толкова емоциите да играят някаква роля.

- Как се промени Лаура - от малкото и амбициозна момиче до олимпийската шампионка?

- Не смятам, че Лаура се е променила. От както си пожелах олимпийската титла докато я спечелих и след като я спечелих, съм същият човек. Не смятам, че такова нещо може да те промени. Да може да ти докаже, че когато искаш нещо, може да го изпълниш, да ти даде инерция занапред, но не и да те промени като човек в действителност.

- Ново начало. Цели и очаквания.

- Ще правим нови крачки в живота си. Имам нови цели и мечти, отново са свързани със спорта, знам какво искам да правя, но все още не искам да го споделям. Когато се случи, всички ще разберат.

Отново казвам, че ще пренеса тази отдаденост, желанието, с което съм работила, във всяко нещо, което правя и занапред.

- Какво научи от Илиана Раева?

- От Илиана Раева научих най-вече колко е важна вярата. Да вярваш, че можеш да успееш. Тя винаги е повдигала духът на отбора и сме ѝ страшно благодарни, защото ние вдигала в много трудни моменти.

- Изключителен пример си за по-малките. Какъв съвет би дала на тепърва прохождащите гимнастички?

- Да правят всичко с много любов, да не се отказват и да вярват, че всичко е възможно.

- В какво вярваш? От какво се страхуваш? За какво мечтаеш?

- Вярвам в закона на привличането. В това, че мислите ни може да се материализират и разбира се трябва да сме го разбрали, както трябва. Смятам, че това е закон, който работи, както гравитацията, нещата се случват и когато ние знаем как, се получават.

Също така съм християнка и вярвам в Господ. Смятам, че неведнъж ни е помагал. Вярвам, че има сила, която ни помага, но също така тази сила доста често е в самите нас.

Страхувам се, като всеки човек. Когато бях по- малка бяха по- изразени, сега по някакъв начин ги притъпявам и не им отдавам такова значение. Като пример мога да дам страха си от игри, като малка припадах, само от вида на игла. Сега съм след операция, много често виждах игли, но вече знам, че те не са по- големи от нас (смее се).

- Какво би казала на по-младото си Аз?

- Бих казала: "Видя ли, че си струваше, ти успя!"

- Ако трябва да се седнеш и да напишеш автобиографията си, как би я озаглавила?

- "Направено с любов".