Намираме се във Военния клуб. След края на тържествената промоция на книгата „Това е ЦСКА" на Димитър Пенев и Александър Манов звучи „Очи Чорние" в изпълнение на дългогодишния международник на ЦСКА Дочо Нанов на пианото и на доайена на отбора и първи капитан на „червените" Нако Чакмаков, който припява. Всички присъстващи ръкопляскат. След това сядаме с бате Нако, както все още наричат родения на 13 август 1921 година футболист, да говори пред „Топспорт" за неговата наистина невероятна футболна и житейска история...

- Г-н Чакмаков, как се чувствате като доайен на ЦСКА на празниците за 60-годишнината на клуба?
- Разбира се, много съм щастлив, че от ЦСКА се сетиха да направят поредица от огромни тържества. Сега сме на промоцията на официалната книга, а другата седмица ще има галаконцерт. Щастлив съм и аз, че съм поканен и изживявам всички тези празници.

- Може ли да се каже, че вие сте Стенли Матюс на ЦСКА?
- Стенли Матюс ли?... Е, чак така като него не се чувствам. Всички след мен също имаха принос ЦСКА да стане европейски отбор. Горд съм, че приятелите ме признават, вие спортните журналисти - също, както и всички досегашни ръководства на „армейския" клуб.

- Ако анкетата за футболист на годината съществуваше през 1948 година, сигурно щяхте да станете номер 1?
- (Става му много приятно.) Сигурно щях да стана... Преди двата финала с Левски имаше други официални мачове и тогава пак вкарвах голове и изобщо наистина през въпросната година играх добре.

- От дистанцията на времето как оценявате решаващия гол във втория финален мач срещу Левски за 3:1?
- Тогава не го чувствах така. С течение на времето обаче разбрах, че този мой гол наистина тежи като крайъгълен камък в историята на ЦСКА. Като люлка
за бъдещи вътрешни и международни успехи.

- По време на самия мач при 2:1 очаквахте ли да вкарате това историческо попадение?
- Смятах, че вторият двубой отива към продължение. В първия мач ни биха с 2:1, а минута преди края ние водихме с 2:1 и всичко отиваше към допълнително време. Но така се случи. Топката отиде към лявото крило Богданов. Аз му извиках "Кирчо, върни ми!", без да очаквам, че ще направя такъв удар. Обаче топката ми дойде полуволе. Бих я направо към Апостол Соколов. Той я отби, удари се в гредата, мина зад гърба му и така се реши мачът.

- Преди самата среща предчувствахте ли, че ще станете герой?
- (Разказва с вълнение.) Преди мача спахме тук в тази зала, където днес е приемът. Имаше двайсет войнишки легла. В деня на мача - 9 септември, бяхме, както ви казвам, двайсет човека. Нямахме треньор. Наставник ни бе Константин Николов - Замората, който бе боксьор. Отидохме пеша до стадиона.

- Спомняте ли си вашето легло до кое беше?
- Това не помня.

- А усещахте ли, че вие ще вкарате победния гол?
- Не. Нямах усещане, че аз ще реша мача, защото играех в полузащитата. Даже ще ви кажа и още нещо. Докато спяхме, през нощта миеха улицата с вода за празника. Беше шумно. И аз се събудих в четири часа. Казах си - днеска няма да играя хубаво, защото не можах да си отпочина добре. Ококорих се и гледам - всички други спят. И си викам - абе, аз и да не играя добре, те да се представят хубаво. Но на мача така се наредиха нещата, че аз бях един от най-добрите. И в отбраната, и в полузащитата като халф-бек си изпълних функциите, а и вкарах и решителния гол.

- Ако вашият гол срещу Левски слага началото на славната история на ЦСКА, кои други моменти след това смятате за ключови?
- Ами според мен това е създаването на големия тим на ЦДНА от 50-те години. Още когато играех, зад мен напираше поколението на Стефан Божков. През 1948 година бях на 27 години и поиграх още малко. Спомням си един от първите ни международни турнири. Беше на военните отбори в Будапеща. Играхме с чехи, с китайци и с великия тим на Хонвед, където блестяха Пушкаш, Кочиш, вратарят Грошич.

- Разкажете интересен случай с Ференц Пушкаш?
- След мача с Хонвед, който загубихме с 1:2, имаше банкет. Събрахме се двата отбора. Няма да го забравя с военната шапка на главата как я беше обърнал назад.
Падаше си малко хулиганин, но беше голям играч.

- Кои от чуждите играчи тогава харесвахте?
- Играта на Кочиш беше изключителна. Също така вратарят Грошич и халф-бекът Божик - тези тримата бяха големи футболисти.

- От следващите поколения футболисти на ЦСКА кои харесвахте?
- Всички. Както ви казах, цялото поколение от 50-те. След това от 60-те се появи Якимов, който беше невероятен виртуоз. Имайте предвид, че съм бил четири години в Австралия и пет години в Япония във външнотърговската система на "Машиноекспорт". Преди това бях треньор две години в Кипър и заради това част от играчите на ЦСКА не съм ги следил достатъчно отблизо.

- Някои от славните играчи на „червените" можеха ли да играят в чужбина?
- Всички можеха да заминат. И Якимов най-вече.

- А вие?
- Мен ме канеха във Франция. Гласяха ме за Сент Етиен. Там вече вратарят на Славия Митко Антонов-Гробаря бе станал шампион през 1947 година с Рубе и всички го уважаваха. А с него заедно преди това сме служили заедно. Спяхме един до друг. Много добри приятели сме. Той ми писа едно писмо, в което пишеше „Бате Нако, ако искаш, мога да ти уредя да играеш в Сент Етиен". Не можах да отида, защото трябваше да изкарам един изпит в политехническия институт и се разминах с този шанс. А после пък не взех навреме изпит по физика, защото ходих с националите в тогавашна Югославия да играя мач в Загреб срещу "плавите". В техния състав бяха двамата братя Чайковски.

- Единият не е ли Златко Чайковски, който стана един от легендарните треньори на Байерн в началото на 60-те?
- Да, същият. Не случайно беше наставник на Байерн, защото разбираше много от футбол. Голям футболист! Както и брат му.

- Докато бяхте в Австралия, имахте ли възможност да се занимавате с футбол?
- След края на мандата ми в Австралия като външнотърговски работник ми предложиха от един отбор, който се казваше Сейнт Джордж и беше съставен от унгарски емигранти, да стана техен треньор. Отказах, защото съм пътувал много в чужбина, но винаги най-добре съм се чувствал в България. Не можех като беглец да изоставя родината си.

- Какво си пожелавате?
- ЦСКА да остане на върха както е бил досега. А на мен си пожелавам още здраве.