Вратарят на националния ни отбор по футбол и холандския Твенте – Николай Михайлов, даде откровено интервю за „Труд”, в което говори за състоянието си в момента, бъдещето си и онзи злополучен мач с Вердер в Шампионската лига, след който феновете на любимия му Левски така и не му простиха грешката, която допусна, когато немците излязоха напред в резултата.

- Има ли шанс от новия сезон Николай Михайлов да е в по-голям клуб?
- Винаги има шанс, остава повече от месец трансферен прозорец. На този етап офер­та няма. Преди седмица ме­ниджърът ми Лъчезар Танев бе тук, подписах нов договор за година. Концентрирал съм се върху Твенте. Заради на­ционалния закъснях с подго­товката и трябва да дам мак­сималното, за да стартирам сезона в добра форма. По­чват квалификациите за Шампионската лига. Колело­то се завърта.

-Бихте ли сменили Твен­те с тим, който не е в Шам­пионската лига?
- Много зависи от отбора. Но ми се иска да играя или в Шампионската лига, или в Лига Европа. Имаше интерес от различни отбори. Няма да се тупам в гърдите и да говоря кой ме искал. В България много се пише за трансфери. Този го взимат за 5 милиона, онзи за 10. А като се събудим, играчът си е в стария клуб.

- Кой е първият съвет, който чухте, когато заста­нахте на вратата?
- Бях на 6 или 7 години и много ме бе страх от топката. Дядо каза, че така няма да стана вратар. И ме научи на едно упражнение. Лягам на земята, вдигам ръце пред главата и той хвърля топката точно към мен. Омекнат ли ръцете, удря те в главата. Трудно беше, но издържах.

- На кого дължите повече в развитието си - на бащата или на дядото?
- И двамата са дали много, и двамата - различни неща. Ба­ща ми ме е научил да сдържам емоциите, да съм такти­чески подготвен. Гледаме за­едно мачове, анализираме вратарите, техниката им. Но първите ми стъпки към футбо­ла са на дядо ми. Когато бях юноша на Левски, се бе пре­върнал в мой шофьор. Живо­тът ни бе съвместен - от учи­лище на тренировка и у дома. Коментираше всяко излиза­не, хващане, удар.

- Къде бяхте, когато баща ви спаси дузпите срещу Мексико?
- С дядо ми и баба ми Елисавета, Бог да я прости. Тогава живеехме в „Хаджи Димитър". Никога няма да забравя този мач. Както и четвъртфинала с Германия.



- Представяте ли си един ден да чуете „Невероятен Ники Михайлов класира България на полуфинал на световно"?
- Стъпил съм на земята, гледам реално. Имам огром­но желание да се класираме на световно и европейско. Затова отивам в национал­ния амбициран до краен предел. И не само да се кла­сираме, а там да не ни вкарат 10-15 гола. Какво да се рад­ваме на такова представя­не? Имаме нов треньор - Лотар Матеус. Той създаде облик, тактическа дисципли­на, която липсваше. Но няма класа. Колко българи играем постоянно в чужби­на? Аз, Мартин, Стилиян, Ивелин... Бербатов се отка­за. Докато глобално не се вдигне нивото, няма как да се мерим с големите.

- Гледали ли сте на запис онзи мач с Вердер?
- Никога. Няколко пъти съм гледал головете в интер­нет. Безспорно направих грешка. Беше хлъзгав те­рен, не трябваше да се опи­твам да спирам топката, а да я изритам. Не мога да върна времето. Този ден ме проме­ни. Искаха да ме откажат от футбола. Искаха да ме уби­ят! Същите хора сега ме ту­пат по гърба и обясняват колко съм добър. Какви приятели само! Когато си го­ре, са с теб, когато си долу -върху теб. Мачът с Вердер преобърна живота ми.

- Как приехте освиркванията, след като по-рано класирахте Левски в ма­ча с Оксер?
- Само аз знам какво ми беше, но не се сърдя. Изви­них се на феновете, напус­нах Левски с добри чув­ства. Там изживях най-теж­кия момент. Но аз съм юно­ша на Левски. Дядо ми и баща ми - също. И тримата сме национални вратари. Вместо освирквания заслу­жаваме паметник на „Герена"!

- На какво ви научи ма­чът с Вердер?
- Да бъда реалист. Да бъда сериозен, да внимавам в държанието си. Този мо­мент бе знак от Господ. Бе­ше знак да се променя - в излизанията с приятелите, в храната, в отношенията с жените, в колите, които ка­рам. След 4 години съдбата ми даде шанс за реванш срещу Вердер макар и с Твенте. Надвих своя кош­мар. Но няма да ви лъжа -като видях зелените екипи в тунела, настръхнах.



- Кой ви критикува пове­че след мач - баща ви или дядо ви?
- Разбира се, че дядо. Ви­наги е безкрайно критичен. Имало е мачове, в които спа­сявам 10 положения. В една ситуация да не се представя добре, и той половин час за нея говори. Винаги се чува­ме след мач. Той е на години, аз го успокоявам. Много се пали. Все едно той играе. Баща ми въобще не гледа. Завива се през глава, из­ключва телефоните, без един. Аз го знам само и му звъня да кажа какво е стана­ло. Ако сме били, отива да почерпи приятели. Много е суеверен. Когато трябва да ме гледа в националния от­бор, не е за разказване как го преживява. Вярвате ли, че само веднъж дойде да ме види как играя в Твенте -срещу Интер. Първият ми мач в Шампионската лига. Взех му места във ВИП ложата. Като ни вкараха гол, ударил и счупил седалка. Седмица след това ръката му беше натъртена. У нас му слагахме лед. Все едно той беше играл, а не аз.

- Как приемахте в мина­лото думите: „Играе само заради баща си!"?
-Тези думи произнасят са­мо завистливи глупаци. Ви­наги съм слушал съветите на баща ми, но никога нито той, нито дядо, нито който и да е на света, не е можел да ми влияе. Ако сега реша да спра с футбола, ще го напра­вя, без да питам никого. Ор­ганизиран човек съм. Всяка сутрин знам, като стана, как­во да правя. Знам, че съм добър във футбола. От малък играя. В такова семейство е ясно, че няма да стана пиа­нист. Ако трябва да съм че­стен, баща ми ми е казвал да не се занимавам с футбол. Но никога не ми се е нала­гал. В България има болни мозъци, които сигурно и сега казват, че играя заради не­го. Отговорът е последният сезон в Твенте.