Последно време все по-често чувам в баскетбола да се говори за постове, длъжности, уволнения, наранени чувства и драматични събития.
Кой на кого нещо е казал и защо го е направил. Кой с кого се е срещнал, къде се е подписал и как така си е позволил да застане срещу някой.
Винаги съм вярвала, че баскетболът носи със себе си едно величие, което не бива и не може да бъде трибуна за лични емоции и терзания.
Спортът не е следствена служба, а баскетболът още по-малко. Той създава личности, изгражда характери и ги възпитава да постигат целите си с воля и постоянство. Жалко, че някои хора осезаемо се опитват да заличат тези му функции, като поставят себе си на първо място.
Питам се от кога местоимението "Аз" стана по-важно от "Ние" в колективен спорт като този?!
Разиграват се пресконференции за щяло и нещяло, че да се покажем и да си изплачем мъката. Няма нужда. Недопустимо е баскетболът да се омаскарява с тези паради на суетата.
Нека ви напомня, че този спорт съществува от 1891 г., благодарение на Джеймс Нейсмит, имало го е преди вас и ще го има и след това.
Истината е, че някои хора се самозабравиха и си повярваха, че са по-велики от играта! Може би това е бил един миг на звездна слава. Само, че той отлита, а магията на спорта с оранжевата топка се случва там между двата коша и десетте момчета, дошли да покажат на какво са способни. Не с думи, а с някой бърз пробив, далечна стрелба или зрелищна забивка. Те могат да разказват истории. Малко тишина - заслушайте се в звука от топката и скърцащите маратонки.
Достатъчни са само няколко секунди, за да разберете, че баскетболът може да ви надиграе! И тогава ще се приземите!
Броим до три... и кош! Играта отново е тук! Направете ѝ място!
