В навечерието на Нова година, след като края на света не се състоя (и Слава Богу!), ми се иска да си пожелаем една късметлийска 2013. Никога не съм искала да отдавам повече значение на добрия или лош късмет, обаче гледам черни котки да не ми минават през пътя :-) Въпреки това преди ОИ в Атина имаше една пред нашия блок, която упорито се опитваше да мине пред колата ми всеки ден! Тук ще пропусна подробностите с плюенето в пазва и заключване на пръстите... Когато на човек му е писано да му върви, и с котка и без си му върви. Затова искам да бъда от хората, които казват, че на фатални дати им върви.

Първа цел за Новата година. Искам да имам късмет. Късмет, но и здраве. Почти всичко друго се постига или купува, само здравето не. Втора цел и пожелание е ние, хората да станем малко по-добри. В това число и аз. Да не бъдем черногледи, а да имаме очи за чистите, хубави и позитивни неща от живота. Не може да няма такива. Най-малкото е това, че сме живи и дишаме. Че сме тук.

Много често ме питаха през изминалата година, какво трябва да се промени, за да има повече успехи спорта ни. Системата ли? Треньорите ли? Състезателите ли? Мислих много, въпреки че не съм от хората, които трябва да взимат тези решения. Но аз се чувствам част от хората, на които им пука какво се случва с атлетиката и как се приема тя в България и по света. Аз мисля, че трябва да променим себе си. Да си припомним своите ценности, своите принципи, своят патриотизъм дори и да ги защитаваме. Да се опитаме да помогнем на атлетиката отново да бъде онзи спорт, в който се влюбихме като деца. Магията, която ни заведе на стадиона. Да дадем нещо от себе си. Да се помъчим да бъдем малко по-честни с останалите. Да не премълчаваме, а после да ни тежи. Да не затваряме врати, още преди да са се отворили, от страх да не сме различни. Сигурна съм, че опитвайки се да бъдем по-позитивни и честни, нашият спорт ще бъде отново толкова обичан и ценен от всички. Отново велик. Това може да не е единственото решение, но със сигурност е един от ключовете, една от правилните посоки. И е в наши ръце. Положителната промяна започва от тук. В нас самите е. В мен и Вас.

 

За финал искам да споделя един прекрасен откъс от книгата "Нека ти разкажа" на Хорхе Букай. История за това как, за да успееш, трябва да опиташ пак.

Желая ви от сърце Честита Нова Година, приятели.

„Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.

 

Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест-седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:

- Щом е дресиран, защо го оковават?

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само, когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си..."

С обич: Ивет