Никога не съм си позволявал да пиша журналистически коментар от първо лице. Счита се за непрофесионално и има опасност аудиторията да сметне, че имаш някаква потребност да говориш за самия себе си, а не за това, което наистина желаеш да поставиш във фокуса на своя материал.
Но днес, на националния празник, правилата ще отстъпят на заден план. Ще паднат в жертва на емоцията. Ще ме извините за това.
Преди няколко дни, след края на поредната си изтощителна тренировка, бях попитан съвсем случайно кои са моментите, новините, които смятам за най-ценни и важни във все още не особено впечатляващите с продължителността си свои 10 години журналистически опит.
И не, в мислите ми не изплуваха интервюта с популярни личности в спорта, а и извън него, важни събития и мащабни форуми, от които съм бил част или нещо подобно.
Сетих се за няколко определени момента, но и един основен такъв. Момент, в който сякаш умишлено бях сам в офиса, всеки беше пратен някъде или уговаряше поредния цветущ персонаж за няколко думи по дадена "голяма" тема.
Отворих сайта на федерацията по лека атлетика и дъхът ми секна. За няколко мига имах усещането, че сънувам и трябва да се ощипя, за да се уверя, че това, което виждам, е реалност.
"Лиляна Георгиева с национален рекорд".
Отворих друга медия и прочетох: "Балканите ахнаха по наш самороден талант".
Сълзите сами потеглиха стремглаво и сякаш за няколко минути нямаше кой да ги спре.
Същата тази мъничка Лили, за която точно преди две години, без един ден, публикувахме този материал:
Тя вече е не само "дете-чудо" на хартия, но и такова от плът и кръв. Познато на доста по-широка маса хора, заинтересовани от спорта, отколкото преди въпросните две години без един ден.
Един талант се беше "родил" официално. И сега спокойно може все по-често да кара сълзите ни да напират.
Не от съжаление! Не от мъка. А от радост и неподражаема емоция. Заради факта, че да - има чудеса и да - понякога ни е необходима само една добра дума, само малко помощ, за да покажем какво можем. За да вдъхновим и мотивираме един цял народ.
Така, както го направи това малко, но всъщност много голямо момиче!
За да можем вместо тъжните, сиви заглавия да четем това:
И още веднъж, и още веднъж, и още веднъж! Докато продължава да побеждава! А не личи краят на тези победи да е близо. Напротив! Най-важните такива тепърва предстоят.
Факт беше, че държавата помогна, за да се случи всичко.
Но не става дума за някаква плоска агитация или нещо подобно. В случая управленците заслужават похвала за стореното, за обърнатото внимание, без значение от тяхната принадлежност, "цвят" и ангажираност.
Така, както всички колеги, публикували онази, първоначалната новина, заслужават добри думи. Защото са осъзнали, че освен права и облаги, журналистиката има и своите задължения. Своята цел и призвание, които не се изчерпват само с регулярни посещения на пищни коктейли и покани за лъскави церемонии.
Благодаря ти, Лили!
Ти си голямата ни новина! Ти си сбъднатата мечта. Ти си бъдещето!
Успей! Бъди! Побеждавай и не се срамувай, а бъди винаги горда с произхода, миналото, настоящето и бъдещето си!
