Преди точно 15 години доктор Хома Дараби реши, че е крайно време да се почувства свободна. Майка на две деца, рядко интелигентен човек и изключителна лекарка, Хома се възползва от един прекрасен февруарски понеделник и излезе от дома си по-лека, уверена и спокойна от обикновено. Вече с години не й бе позволявано нито да упражнява професията си, нито да усеща светлината на деня върху кожата си. Доктор Дараби стигна до средата на оживен площад, изправи се като струна, почти на пръсти и вдигна глава сякаш се опитваше да стане по-висока от себе си. След това, за огромна изненада на шокираната тълпа, демонстративно махна от главата си издадената и от иранското правителство черна кърпа, захвърли я на земята и за пръв път от много, много години даде възможност на слънцето да види лицето й.

Хома съществуваше в абсолютна невъзможност. Тя винаги е била силна личност със самочувствие, характер и интелект. Животът й бе движен от мисията  да помага на болните, самоличността й завинаги белязана от нейния талант на лечител. В същото време, Дараби бе обречена на обездвижен професионализъм, окован от крайните догми на консервативната религиозна върхушка в Иран. Хома Дараби и доктор Дараби обитаваха завинаги една и съща самоличност и понеже едната от тях не можеше да диша, другата също бе започнала да умира.

Исках да извикам спомена за Хома Дараби и за бързо отдалечаващата се 1994-а, преди да съм ви разказал за това какви чудеса върши малката Билкис през настоящата 2009-а.

"Как е възможно? Как точно го прави?"

Тук все повече хора, все по-често си задават тези въпроси, когато стане дума за дребната, сърцата Билкис, летяща като малокалибрен куршум между двата коша, сипеща точки отвсякъде  и разрушаваща по пътя си не само противниковите защити, но и мнoгoбройни утвърдени стереотипи и ограничения. Билкис е дребосък не само в баскетболни мащаби.

Със своите 160 см, момичето винаги е било сред най-ниските в училището си. Едва ли някой би предположил, че тази хиперактивна буболечка е една от най-големите гимназиални баскетболни легенди в родината на баскетбола.

През последните четири години противниковите треньори опитаха абсолютно всяка защита, която успяха да открият в теоретичната съкровищница на играта. Двойно и тройно покритие, "box-and-one" и какво ли още не, само и само да неутрализират нисичката баскетболистка. Напразно.

Билкис е практически неопазима микро-стихия с опустошителна, нетърпяща съпротивление макро-мощ. През този сезон момичето бележи феноменалните 41 точки на мач! Те идват отвсякъде: пробиви, тройки, фалове, фалцирани поднасяния. Циркаджийските й пасове карат публиката да търка невярваща очи, а играта й в защита е достойна за учебник. Диминутивният гард е привидно на няколко места по игрището в един и същи момент. "Как го прави, по дяволите?!" , питат се треньорите след като Билкис е опожарила отборът им с 40 точки за пореден път. "А?! Какво стана?", питат се съперничките й, след като топката изчезне загадъчно от ръцете им, открадната от мълниеносните пръсти на Билкис. "Истина ли е?" пита се публиката след поредното фокусническо изпълнение на виртуозния дребосък. "Какъв ли кошмар щеше да бъде ако трябваше да играем срещу нея?" - питат се саотборничките й. И естествено всички гореспоменати се питат тайничко: "Не й ли е топло?"

Работата е там, че Билкис, виждате ли, трябва да играе покрита с дрехи от главата до петите.

Подобно на любимият й спорт Билкис Абдул Кадир е родена в градчето Спрингфийлд, щата Масачузетс. Тук, за пръв път, преди почти 120 години,  д-р Нейсмит е закачил кошница за праскови на стената, хвърлил е топка в нея и е нарекъл играта баскетбол. Тук е и прословутата "Зала на славата" на този красив и динамичен спорт. Спрингфийлд е свято място за поклониците на баскетбола от цял свят и Билкис се смята за крайно привилегирована да бъде негов жител.  Навярно вече се досещате, че родителите й изповядват форма на Исляма, която изисква строго спазване на определени мюсюлмански ритуали, традиции и религиозни обичаи.

От момента, в който малката Билкис навлезе официално в пубертета до края на живота й от нея се очакваше да не позволява на никoй, освен баща, брат или съпруг да вижда косата й или кожата по тялото й. Изведнъж момичето трябваше да промени облика си, да се облече в широки, едноцветни дрехи и да покрие главата си с традиционната забрадка хиджаб. В този ден Билкис отиде на училище със сълзи в очите и свито сърце.

Ще я разберат ли съучениците й? Ще бъде ли обсипана с подигравки? Ще загуби ли приятелките си? Как ще гледат на нея учителите и? И естствено: как ще играе отсега нататък любимия си баскетбол?

В началото действително било трудно: Билкис играела със шалварест анцунг, който ограничавал движението и и я карал да се поти като преял сумист в сауна. Забрадката също била сериозен проблем. Въпреки това още в първия си мач в гимназията Билкис вкарала 44 точки, откраднала 16 топки и подала 14 асистенции! За сезона, момичето отбелязвало средно по 21 точки средно на мач. През втората година Билкис решила, че е време за действие и атакувала непоклатимите религиозни принципи на родителите си така, както атакувала противниковите защити - с агресивност и нечовешка упоритост .

"По принцип, дъщеря ми не би трябвало да носи прилепнали по тялото дрехи", спомня си майка й, "защото те подсказват женските форми, а това е против нашите принципи. Но в края на краищатa тя ни убеди да направим компромис."  Оттогава Билкис играе с трика на фирмата UnderArmour, които покривaт цялото й тяло с изключение на дланите. Тази компания произвежда "дишащи" материи, които позволяват на въздуха да прониква до порите на кожата и. Що се отнася до хаджиба, момичето пак е успяло да надхитри традицията, стягайки забрадката върху главата си подобно на "пиратска" кърпа. За щастие, родителите й никога не са настоявали да покрива лицето си, иначе едва ли щеше да постигне толкова много успехи на баскетболното игрище и дa впише името си в историята.

На 26 януари Билкис счупи смятаният за недостижим гимназиален рекорд на легендата Ребека Лобо, вкарвайки своята 2711-а точка. В продължение на 18 години нито мъж, нито жена се бе доближавал до щатския рекорд на двуметровата Лобо. Билкис не само че разпердушини резултата й, но в момента все още продължава да сипе кошове и е на път да премине заветната граница от 3000 точки.

Не по-малко впечатляващо е нещо друго: скромността, характера и интелекта на това момиче са в тотално противоречие с общоприетия образ на елитния спортист. Билкис има най-високият бал на успеваемост в цялото училище и е абсолютен еталон на поведение и професионализъм.  Учителите й твърдят, че не са имали по-целенасочен, организиран и интелигентен ученик от нея. Щом си постави някаква цел, независимо колко амбициозна, тя неизменно намира начин да я постигне.

Тази есен, Билкис ще се включи в силния отбор на Мемфис на пълна спортна стипендия и ще стане първата колежанка в историята на американския баскетбол, която ще играе с напълно покрита глава и тяло. Междувремено момичето ще следва медицина и крайната й цел е да специализира сърдечна хирургия.

Аз имам свое собствено, крайно мнение, за ситуации подобни на нейната. Спортът е спорт, религията - религия: нищо положителното не е произлязло от смесването на двете. Хубавото в историята на Билкис е, че родителите й не са фанатици и са намерили начин, въпреки консервативните стойности на вярата си, да направят компромис в полза на здравия разум и в същото време да отгледат едно изключително дете.

Всичко това ме кара да се замисля за малката Тихоокеанска островна държава Тувалу. Цялото й население би могло да се побере в сектор "А" на стадион "Васил Левски", което обяснява защо миналото лято на Олимпийските игри в Пекин, Тувалу успя да изпрати само трима спортисти: двама мъже и една жена. Маршалските острови, чийто Олимпийски комитет има бюджет няколко хиляди долара, намери начин да събере петима спортисти - трима мъже и две жени. Саудитска Арабия, огромна, приказно богата държава с 28 милиона население и невъобразими ресурси изпрати делегация на Олимпиадата, в която не присъстваше нито една жена! В цялата си история тази държава не е позволила на нито една своя поданичка да стъпи на Олимпийски игри.

Вкретенената религиозна върхушка в Саудитска Арабия е обявила всяка форма на женски спорт за "грях" и на практика е забранила участието на нежния пол в организирани съревнования. Това естествено е само върхът на огромен, леденостуден айсберг наречен "права на жените в Саудитска Арабия". Това е единствената страна в света, в която днес, в 21-и век на жените не се разрешава да управляват автомобил. Също им е забранено да пътуват без писмено разрешително или без придружението на мъжки родственик, да практикуват професиите си, да гласуват, да показват лицето си, да носят каквито и да било други дрехи освен черните, чувалести "абаи" и дори да бъдат в присъствието на мъж, с които нямат родствена връзка. Жените нямат право да се защищават юридически в съда и често се стига до варварски безумия, като например присъда от сто удара с пръчка и затвор за жена, която е била изнасилена, но вината е хвърлена върху нея, тъй като била в присъствието на непознат мъж! 80% от жените в Саудитска Арабия са неграмотни и горе-долу същият процент страда от депресия и обездвижване. Сегрегацията е тотална и унизителна. Миналата седмица 75-годишна жена бе осъдена на 40 удара с пръчка, защото позволила на двама мъже да влезнат в дома й, за да й донесат храна. Единият бил племенникът й, когото тя е откърмила.

Т.нар. религиозна полиция кръстосва улиците на Риaд и дебне нарушителки на средновековно закостенелия закон "шария", според който всяка жена на практика е непълноценно същество. Саудитска Арабия се подцинява на уахабизма - крайнa интерпретация на ултра-консервативният Сунийски ислям. Доктрините му не са просто дискриминация - защо никoй няма смелостта да нарече положението на жените в тази страна с истинското му име: робство!? Саудитска Арабия е грозно, позорно, мастилено петно върху общия портрет на човечеството през 21-и век. Международният Олимпийски Комитет за кой ли път демонстрира, че е компрометирана, безгръбначна организация, движена от вътрешни интереси, алчност и лицемерие. Ако все още има хора в МОК, които притежават някакво подобие на съвест, те трябва незабавно да изхвърлят Саудитска Арабия от Олимийското движение и да не я допуснат на Олимпиада, докато не даде най-изконни човешки права на всяка своя изстрадала поданичка. Ако не ми вярвате, хвърлете внимателен поглед върху Олимпийската харта и изискванията към страните-членки. Не по-малка е вината и на моята втора Родина, която вече много години предпочита да затвори престъпно и без това късогледите си очи, когато стане дума за варварските методи на репресия налагани в техният уж близък "съдружник" в Персийския залив.

Защо всички мълчат? Има ли нужда въобще да отговаряме на този наивен въпрос? Всичко е пари и неутолима, разрушителна жажда за нефт. Най-големият износител на "черно злато" в света е напълно имунизиран срещу всякакви последствия и като че ли му е позволено да върши каквито безчинства си пожелае. Никoй не търси никаква отговорност от самозабравилото се, тънещо в охолство кралско семейство и неговата псевдо-реформистка политика. И що за цинично безобразие е присъствието на принц Наваф Абдулазиз в МОК?! Да не говорим, че преди него член на компрометираният комитет бе баща му. Той буквално наследи мястото му след смъртта му - жалък пример за наследствена аристокрация в редиците на МОК.

Наскоро в Интернет започна да циркулира кратко, скромно видео клипче направено с подръчни средства от група саудитки, което се заклещи в съзнанието ми и от този момент нататък не е спряло да ми къса сърцето. Петте момичета просто седяха на тревата, около неподвижна футболна топка. Бяха покрити в черно от главата до петите, а ръцете им символично завързани с въжета. Под звуците на "One Moment in Time" те не помръдвахва, оставайки статични и обречени, а от невидимите им лица сякаш извираше голям, тежък, безмълвен упрек, който се процеждаше през черния плат за да се зарови в душите на милиони хора по целия свят.

Крайно време е глобалната общественост да тропне с крак и не да поиска, а да изиска равноправие за жените не само в Саудитска Арабия, но и в останалите държави където нежният пол е подложен на недопустими репресии. Катaр също нямаше спортистки на Олимпиадата. Много държави изпратиха само по една-две жени. Иран имаше три представителки, но все в спортове които позволяват на спортистките да носят широки дрехи и да крият формите си. Фанатизираната религиозната върхушка в тази страна също е направила всичко възможно за да съсипе женският спорт и да наложи своя собствена версия на патриархално-робовладеческо общество.

Когато Южна Африка отказа да сложи край на расистката си политика, МОК забрани участието им в игрите. Защо тогава не по-малко нечовешкият, полов апартейд на Саудитска Арабия е оставен абсолютно ненаказан? Тази държава, която е родина на исляма, която разполага с Мека и Медина, която има колосално културно-историческо наследство и е свято място за милиони, дължи обяснение на целия свят. Вярно е, че не можем без петрола й, но какво пък е тя без нас - неговите консуматори? Време е да я попитаме от името на цялата човешка цивилизация: кога ще спре да малтретира беззащитни жени, да убива телата и душите им и да ги третира не като хора, а като неодушевени инкубатори.

Вярата не е извинение за варварщини. Тя може да бъде съчетана по най-човешки начин с толерантност, разбиране и добрина. Родителите на Билкис Абдул Кадир го доказаха, демонстрирайки идеален модел за подражание. В историята си, човечеството често е успявало да изопачи стойностни неща до неузнаваемост, да вдетини Боговете си и да изкриви хуманността си в полза на фанатични догми. Вече е време да се положи общо усилие и да се сложи край поне на престъпната практика на репресии срещу невинни майки, сестри и дъщери.

Тогава, в онзи хубав февруарски ден, под топлото слънце на Техеран, доктор Хома Дараби не се поколеба да захвърли забрадката по средата на площада. Ужасени минувачи се скупчиха около нея и започнаха да я увещават бързо да сложи кърпата върху главата си: "Врaзуми се! Това е лудост! Всеки момент ще дойде полицията!"

Но Хома вече бе взела решението си. Беше й омръзнало да се задушава. Да живее без себе си. Да не знае къде е лицето й. Да държи в окови дарбата си...В този ден, Хома знаеше, чe най-после да възтържeствува над системата, която отне смисълът на живота й. И така, малко преди да пристигне полицията, доктор Дараби вдигна от земята туба с бензин, обля  тялото си и запали клечка кибрит, пред вцепенената тълпа. Казват, че въпреки агонията, докато горяла, Хома не спряла да вика следното: "Смърт на тиранията! Нека живее свободата!" Доктор Дараби загина сред пламъците, плътта и стопена в купчина пепел. Но в този момент веднъж завинаги, тя действително стана далеч по-висока от себе си.

За щастие, аз съм само един от мнoгoто, които винаги ще помнят последните мигове от живота на доктор Дараби и ще правят всичко възможно човечеството да не ги забрави и да не позволи на саможертвата и да изгуби смисъла си.

Малката Билкис Абдул Кадир е благословена с възможността да упражнява вярата си без да се отказва от мечтите си. За милиони момичета по света нейната съдба звучи като химерична приказка и невъзможен стремеж. Някой ден тя ще бъде доктор Кадир и ще оперира сърца. Въпреки че тази възможност й беше отнета и че вече 15 години не е между нас, доктор Хома Дараби е намерила начин все още да прави абсолютно същото.