Змиите отново засъскаха от храстите. Някои се подават смело, други се крият в сенките.

Звучи банално и изтъркано, нали? Но точно толкова банална е и започналата кална кампания срещу волейнационалите ни, ръководството на отбора и персонално срещу треньора Константинов.

Както се казва, отборът в момента е зад девет планини в десета, на другия край на света, в период на турнирни мачове и никой няма нито време, нито сили да отговаря на крошетата, идващи от Родината.

Стигна се дори до абсурда Пламен да подава оставка, без да знае, че го прави, ей така – несъзнателно, докато спи, примерно.

Едва ли разковничето е оставката на треньора, достоен мъж като Константинов няма никакъв проблем с поемане на отговорност и всичко произтичащо.

Но това ли е дневният ред, основното и единствено, което ще преобрази отбора – треньорът да напише молбата за напускането си още в самолета, на прибиране от САЩ?

Разбира се, никаква оставка не трябва да има, ще е много добре клакьорите от храстите и техните наставници да го разберат.

Да, ужасна е тази поредица от загуби. Вярно е, че волейболистите ни през последните години ни качиха на седмото небе. Научиха ни да се равняваме и да надделяваме над най-големите световни сили. Дадоха ни в огромни дози от толкова дефицитното в момента у нас национално самочувствие.

Трудно се отвиква от това. Но може и да ни се наложи. И Пламен се опита да го обясни на всеослушание (макар някой, някъде смехотворно да го обвини за „медийните изяви”).

Едва ли обаче е толкова сложно да се разбере, че националният отбор не е „перпетуум мобиле”, което съществува и функционира в някакъв вакуум, без да зависи от околните обстоятелства. Елементарно е, че когато вътрешният волейбол – по най-различни причини, куцука (меко казано), то това след време неминуемо ще се пренесе и в националния.

Това се опита да обясни Константинов, след което в свободното си време се хвърли с цялата си енергия да помага на набиращата сили скаутска лига. Защото оттам след време ще дойдат бъдещите национали.

А дотогава ще има и тежки периоди. Като настоящата ситуация, която, оказа се, мнозина очакваха с нетърпение, за да започнат наливането на „масло в огъня”. Прозаично.

Но дори и на големия ни мъжки национален отбор по волейбол може да се случи 20-дневна дупка, в която да изтекат всички мачове. Макар да е сигурно, че и 6 победи да бяхме постигнали, от храстите съскането щеше да го има. Това си ни е в генома, няма отърване.

Едва ли трябва да се обяснява, че институцията „национален отбор” не трябва да се поддава нито на провокации, нито да отвръща на съсканията.

Тя не е от днес за утре и затова не може и не трябва да зависи от състезатели, отказали участие заради егото и комплексите си, или в името на спортно дълголетие в клубните отбори.

Иначе, където е текло, пак ще тече – победите ще се върнат, самочувствието – също, а с него и благородството, което ще ни спре да смажем съскащите храсти.