Жерар Пике отново реши да използва онлайн платформата "Players Tribune", но този път за да разкрие "цялата история", както той сам я е нарекъл. ТОПСПОРТ ще Ви представи частта, в която защитникът се връща назад в годините, когато за първи път напуска Испания, след като е привлечен от Манчестър Юнайтед.
Бранителят признава, че животът му е можел да се развие по коренно различен начин, ако не е бил сър Алекс Фъргюсън и подкрепата, която е получил от него, въпреки крехката си възраст и "хилядите грешки", които допуска, докато носи "червената" фланелка.
Когато погледна 10 години назад - печелил съм Световното първенство, Шампионска лига, Ла Лига, Купата на Краля... Спечелил съм всичко, както обичам да напомням на своите мадридски приятели в общия ни чат в "WhastApp"...
Но преди 10 години за малко да прецакам всичко. Животът ми можеше да се развие по коренно различен начин, ако не беше сър Алекс Фъргюсън.
Когато пристигнах в Манчестър Юнайтед бях едно малко момче, а си тръгнах като мъж. Беше доста луд престой, защото дотогава никога не бях напуснал Испания. През 17-те си години винаги съм бил част от школата на Барселона и се чувствах така все едно играя за местния училищен отбор или нещо такова. Познавах всички там, а и бях близо до семейството ми. Затова, за мен, футболът беше просто забавление. Тогава не разбирах бизнес страната, която притежава този спорт. И, когато пристигнах в Юнайтед... Е, бях в шок.
Спомням си преди един от първите ми мачове на "Олд Трафорд", седяхме в съблекалнята и се подготвяхме да излезем на терена, а аз бях ужасно нервен. Представете си - аз съм едва на 18 години и седя в тази малка съблекалня и си слагам чорапите на тези до Рууд ван Нистелрой и Райън Гигс, и Рио Фърдинанд... В този момент ми се искаше да съм невидим. Мислех си: "Просто си свърши работата и се постарай да останеш незабелязан".
И, седим си ние, чакайки старчето да дойде и да говори с нас преди мача, а до мен буквално седи Рой Кийн... Както вече ви казах, съблекалнята е толкова малка, че мога да усетя как краката ни почти се докосват. Няма абсолютно никакво място.
Мъртвешка тишина е. И изведнъж, от нищото, се чува лека вибрация. Наистина лека.
Бзззззззз.....
......... Бзззззззззззз.
Рой се оглежда из стаята.
Бзззззззззззззззз......
По дяволите.
Осъзнах, че вибрацията идва от мен. Телефонът ми звънеше. Бях изключил звука му и го бях оставил в панталона, който пък бе намушкан в чантата, която стоеше точно зад главата на Рой.
Кийн не можеше да открие откъде идва този звук. Претърсваше стаята като някой маниак... Оглеждаше се и се опитваше да разбере какъв е този шум. Знаете ли сцената с Джак Никълсън в "Сиянието", когато наднича през вратата? Точно така изглеждаше и Рой.
Крещеше по всички: "Чий телефон е това?"
Тишина.
Той попита отново.
Тишина.
Отново същият въпрос за трети път.
"Чий телефон, по дяволите, беше това?"
Най-накрая аз реших да си призная. Говорех като малко дете и тихо изрекох: "Съжалявам, беше моят".
Тогава Рой постави ръцете си около мен, засмя се, и ми каза да не се притеснявам.
...
Стига, нали не ми повярвахте? Разбира се, че се шегувам. Той буквално полудя. Беше невероятно... Почти се изпуснах в гащите си. Но това беше доста добър урок.
Сега, през 2018, всичко е различно. Всички деца играят на своите айфони преди мачовете. Но през 2006-а? Светът беше коренно различен. Нямаше как да правиш това. Особено, когато играеш за Юнайтед. Не и в съблекалнята на Рой Кийн. Това беше една от хилядите грешки, които допуснах, докато бях част от тима.
Източник: Players Tribune
Не само самия начин на игра в Англия ми беше труден. Езикът, културата, самотата... Изолацията беше най-лошата част. Да си далеч от семейството си на 17 години, заобиколен от големи мъже, легенди, и твои мениджър да е сър Алекс... Беше сложно. Когато хората се чудят защо талантливите млади футболисти не успяват да се наложат в чужбина, мога да ти уверя, че не е заради това, че им липсват качества. Има много повече неща от това, което вие виждате.
През първите ми две години в Манчестър, когато се прибирах от тренировка в 4 следобед, навън вече беше тъмно, а аз си седях сам в стаята по цяла вечер. Беше депресиращо. Майка ми винаги ми се обаждаше да чуе как съм, а аз, разбира се, я лъжех: "О, не, мамо. Всичко е страхотно. Всичко върви чудесно". Но това не беше така... Беше ужасно. Единственото, което исках, е да напусна и да се върна обратно в Испания. Спомням си, че по време на този тежък период, баща ми винаги казваше нещо, което бе изключително важно, когато му се оплаквах.
"Не знам, татко. Мениджърът ми няма доверие. Тези момчета са толкова силни... Аз съм жалък"
А той отвръщаше: "Добре, знаеш ли какво? Може би, днешният ден не е бил толкова хубав, но слънцето ще изгрее отново утре сутрин".
Не знам защо, но тези думи ме караха да се чувствам много по-добре. Даваха ми сили да продължа. Бях голям късметлия, защото независимо колко наивен и недодялан бях, сър Алекс се държеше феноменално с мен още от първия ден. Най-добрите мениджъри винаги имат това качество - дори, когато не играеш и се отнасят доста сурово с теб, ти показват, че наистина им пука. Фъргюсън беше моят втори баща. Накара ме да си го извоювам, но в крайна сметка, ми даде шанс да се докажа.
През 2007-а, след две, прекарани години в Англия, той ми каза, че ще играя около 25 мача през този сезон. Всичко започна доста добре. Започвах да свиквам да играя с Рио. И тогава, през ноември, играехме с Болтън.
По дяволите...
Все още си спомням как топката прелетява във въздуха.
Трябваше да пазя Николас Анелка. От Болтън изсипаха топката в наказателното поле и аз си помислих: "Ще бъда агресивен". Скочих, за да изчистя кълбото и го пропуснах... Беше като кошмар. Топката просто продължаваше да лети във въздуха. Беше онази в жълто и лилаво, с която играехме във Висшата лига. Спомняте ли си я? Премина над главата ми точно като балон... Когато вече бях на земята, бях ужасен. Топката вече беше в Анелка и той се разписа по възможно най-лесния начин. Загубихме с 0:1 и вината беше моя. Когато си още млад защитник и допуснеш грешка като тази, няма как да очакваш мениджърът да ти се довери отново. Дори и да иска да го направи, просто е невъзможно. Още в момента, в който Анелка вече контролираше топката, можех да кажа, че съм изгубил доверието на сър Алекс, както и това на повечето фенове на Юнайтед.
Източник: Players Tribune
Фъргюсън ми обеща 25 мача през онзи сезон, а играх в едва 12. Беше изключително труден период. Мислех, че след тази грешка, с кариерата ми е свършено. Ако не беше сър Алекс, може би наистина щеше да е така... В края на сезона, агентът ми ми каза, че от Барселона искат отново да играя при тях, а аз не можех да повярвам. Точните ми думи към него бяха: "В това няма никакъв смисъл. Не получавам игрово време в Юнайтед, защо ме искат?".
А той каза: "Е, познават те. Вярват в теб".
Разбира се, че бях поласкан. Наистина исках да се прибера вкъщи. Знаех обаче, че трябва да проведа един наистина труден разговор със сър Алекс. В договора ми нямаше откупна клауза, затова Юнайтед можеше да ми постави каквото цена поиска, затова трябваше да го убедя да ме освободи. Това беше един от най-трудните разговори в живота ми, защото той се грижеше наистина много за мен. Но влязох в офиса му и просто бях честен с него. Казах му: "Слушай, чувствам, че съм загубил доверието ти. Барселона е моят дом. Искам да се върна там. Надявам се, че ще се съгласиш да ме пуснеш".
Разговорът ни беше наистина дълъг. Той прецени, че съм искрен и се съгласи да ме пусне да си отида след края на сезона. Но това не е краят на нашата история. Футболът има способността да прави нещата много сложни понякога. В края на кампанията, познайте срещу кого трябваше да се изправим на полуфинала в Шампионска лига... Разбира се, че трябваше да играем срещу Барселона. Нямах реален шанс да взема участие в тези двубои. Бях третият избор за бек. Но точно преди срещата на "Камп Ноу", Неманя Видич се контузи. От нищото, аз бях този, който трябваше да играе пред онези 90 000 души, срещу клубът от моето детство.
Бях развълнуван, нервен, шокиран... Всичко.
Преди мачовете, винаги имахме следобедна почивка в продължение на два часа. Разбира се, аз не можех да заспя. Тогава се почука на вратата ми и аз погледнах през малката дупка, за да видя кой е.
Не бяха от хотела. Беше сър Алекс.
Знаех, че явно се случва нещо, защото той никога не идваше на посещение на играчите преди срещите ни. Отворих вратата и той каза: "Жерар, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но не мога да те пусна в игра днес. Сделката е почти готова. Ако играеш и по някаква причина не се представиш добре, ще кажат, че е защото скоро отиваш в Барселона. Затова не мога да те сложа в групата. Просто исках да знаеш защо".
Истината беше, че бях опустошен. Дори и да исках да се прибера вкъщи, бях готов да дам всичко от себе си за Юнайтед и за сър Алекс в този мач. Мечтата ми беше да играя на "Камп Ноу" в Шампионска лига. Думите му наистина ме нараниха. Но в крайна сметка, Фъргюсън беше взел правилното решение. Нещата се наредиха добре за всички. Направихме нулево равенство и след това елиминирахме Барселона на "Олд Трафорд". Спечелихме трофея от Шампионска лига и вдигнахме титлата във Висшата лига и вече можех да се прибера вкъщи без никакви притеснения.
Благодарение на сър Алекс изживях едни от най-редките неща във футбола. Тръгнах си от Юнайтед по най-добрия възможен начин. Онази грешка, която направих срещу Болтън, ми изглеждаше като най-лошото нещо в живота ми, а се оказа най-хубавото. В крайна сметка, Барселона плати 5 милиона за правата ми. Пристигнах там като четвърти избор за бек. Никой нямаше големи очаквания към мен. Но благодарение на великия ум на Пеп Гуардиола и неговата вяра в мен, можех да играя редом до Карлес Пуйол още същия сезон. Той ме взе "под крилото си" и имаше голямо влияние върху мен. Научих много от него и изградихме партньорство, което после пренесохме и в националния отбор на Испания.
Ако някой ми беше казал това, преди да се върна в Барселона, че ще стоя до Пуйол, докато вдигаме Световната купа, бях да си помисля, че е абсолютно луд. Но футболът е забавен и точно това се случи. Толкова бързо всичко се промени в живота и кариерата ми. И често това ме кара да се замисля за ролята на съдбата. Ако не бях допуснал онази грешка срещу Болтън, щяха ли нещата да се наредят по този начин? Ако сър Алекс беше решил да ме задържи за още един сезон и после да ме продаде за повече пари, дали после нещата щяха да са същите?
