Ерик Кантона е от малкото легенди на футбола, които разкриват чувствителната си страна. Бившият играч на Манчестър Юнайтед винаги е създавал впечатление на много силен човек, който трудно може да бъде разклатен и ето защо неговата лична изповед в онлайн платформата "Players Tribune" доста изненада феновете на играта. 

Кантона не е от хората, чиято лична история е всеизвестна на целия свят, но след като прочетете написаното по-долу, ще откриете една съвсем различна страна от характера на коравия Ерик. Историята на предците му е пълна с много страдания и трудности, които до някаква степен са изградили и формирали Кантона като човека, който е днес.

Това е историята на един различен Ерик Кантона. Насладете ѝ се.

Снимка 384226

Източник: GettyImages

Футболът дава истински смисъл на всичко. Наистина вярвам в това. Но животът ти, историята, произхода - те също придават смисъл на футбола. 

Ще ви разкажа неща, които почти никога не съм обсъждал. Трябва да ви споделя историята, която ме направи такъв, какъвто съм. Която ме изгради като човек. Всичко се е случило много преди аз да се родя. 

Ще трябва да се върнем назад през 1939 година по време на гражданската война в Испания. Моят дядо, по майчина линия, е роден в Барселона и се е борил срещу диктатора Франсис Франко до самия край на войната. А когато самият край най-накрая настъпва, дядо ми е бил издирван, заради което е разполагал с броени минути, през които да успее да се измъкне от националистите, които превземат града. Наложило му се е да ходи пеш през Пиринеите, за да стигне до Франция. Не е получил шанса да се сбогува с хората, на които държи. Това е бил краят. Изборът между живота и смъртта.

Затова малко преди да тръгне, отишъл до дома на приятелката си и я попитал: "Готова ли си да ме последваш?". По онова време бил на 28 години, а тя на 18. Нейният избор бил не по-лесен. Трябвало да изостави семейството си, приятелите, всичко. Но въпреки това се обърнала към него и отвърнала на въпроса му: "Да, разбира се". Това момиче е моята баба. 

Снимка 384257

Източник: GettyImages

Отправили се към бежански лагери в Аржелес-Сюр-Мер, което се намира на крайбрежието във Франция. Там имало повече от 100 хиляди испански бежанци, които вече били настанени. Представяте ли си ако французите ги бяха спрели? Ако ги бяха върнали обратно? Но не го направили. Те показали своята състрадателност и човечност към тези, които страдат. Моите баба и дядо пристигнали с празни ръце. Нямали нищо. Трябвало да започнат живота си отначало. След известно време обаче, на бежанците била дадена възможността да работят, строейки ограждения за езеро в Сент Етиен. Такъв е животът на имигрантите. Трябва да бъдеш там, където се налага. Трябва да правиш това, което ти се казва. Затова и те отишли. Започнали изграждането на своя нов живот.

Майка ми се родила няколко години по-късно, заради което семейството се преместило в Марсилия малко след това. 

Тази история ме е изградила като човек, това е кръвта ми. За съжаление обаче, доскоро съществуваше единствено в съзнанието ми като някакъв сън. Нямаше никакви снимки от всички трудности, които баба ми и дядо ми са преживели, само разказът им. Нямаше нищо от онова време, което да докоснеш с ръцете си, нито да видиш с очите си. Нямаше доказателства. Всичко обаче се промени през 2007 година. Тогава имаше изложба в Ню Йорк - "Куфарът на Робърт Капа". Той бил много известен фотограф по онова време и негови снимки бяха намерени в Мексико. 4500 негативи бяха открити в стари кутии и всичките бяха от гражданската война в Испания. Никой не ги беше намерил цели 60 години! Как бяха стигнали до Мексико, никой не можеше да каже. Бях много любопитен, когато разбрах за изложбата, затова със съпругата ми отидохме до Ню Йорк, за да разгледаме. 

Повечето снимки бяха на много малки негативи. Хиляди. Можеше да ги видим само ако ги гледаме през увеличително огледало. Но някои от снимките бяха изложени в центъра на залата и бяха наистина огромни. Почти три метра високи. Хората на тях бяха с човешки размери. Имах чувството, че мога да ги докосна. 

И точно в този момент видях моя дядо. Какви са шансове, нали?

Но беше той, като млад. Бях уверен, че е той, но нямаше как да знам на 100%, тъй като никога не го бях виждал толкова млад. Затова, когато преместиха изложбата във Франция няколко месеца по-късно, заведох майка ми също да я види. 

И ето, че той отново беше там. 

Попитах майка ми: "Това наистина ли е той?", а тя ми отвърна: "Да, това е той. Това е от момента, в които са бягали към планините". 

Беше невероятно.

Представете си, ако дядо ми не беше успял да се измъкне или пък баба ми не го беше последвала. Може би, тогава майка ми нямаше да съществува. Може би, аз също. Но това е само едната част от нашата история. Има още една снимка, която е много важна част от живота ми.

Футболът дава истински смисъл на всичко. Наистина вярвам в това. Но животът ти, историята, произхода - те също придават смисъл на футбола.

Прабаба ми и прадядо ми също са имигранти. Дошли във Франция от Сардия, за да избягат от мизерията и беднотията през 1911 година. Три години след като пристигнали, прадядо ми бил повикан да служи в армията, за да се бие в Първата световна война, където бил обгазен толкова тежко, че до последния си дъх трябвало да пуши евкалиптово масло, за да може да диша. 

Неговият син, моят дядо, се е борил за французите във Втората световна война, а когато тя приключила, станал строител. В даден момент най-накрая успял да събере достатъчно пари, за да купи своя собствена земя край Марсилия, когато баща ми бил тийнейджър. Там имало малка пещера в скалите. Имали нужда от място, на което да живеят, докато дядо ми успеел да построи новия им дом, затова какво мислите, че са направили? Просто е. Живели в пещерата в продължение на две години. Единственото нещо, с което можели да я затоплят била готварска печка. Знам, че звучи като мит и като част от историите, които роднините ви разказват за "старите времена", но в нашия случай има снимка от зимата на 1956 година, на която се вижда как дядо ми, баба ми и баща ми са покрити с одеяла, за да могат да се стоплят вътре в пещерата. 

Дядо ми строил дома ни с години. Първо направил беседка, след това малка тераса, а зад тях построил къщата за родителите ми. Тя е същата, в която израснах и аз. Това е моето наследство. Моята кръв. Един от първите ми спомени като дете е как помагам за пренасянето на 10 чувала с пясък, които трябваше да бъдат качени горе на хълма, където беше къщата, която все още строяха. Само след като свършех това, ми беше позволено да играя футбол. През деня, баща ми работеше по къщата, а през нощта - в психиатрична клиника, където беше част от медицинския персонал. Но дори тази част от историята ми има специално значение.

Имаше определена причина баща ми да реши да дава смени в тази определена болница - неговият кръстник беше пациент там. Той беше брат на моя дядо и е бил затворник в продължение на пет години по време на Втората световна война. Заради травмата от преживяното в крайна сметка бе приет в тази клиника. Баща ми беше изключително близък с него и именно това го вдъхнови да започне работа там - за да може да се грижи за кръстника си всяка нощ. 

Снимка 384258

Източник: GettyImages

Това е моето семейство. Моята история. Душата ми. Живял съм навсякъде по света. Даже миналата година купих имот в Сардиния, за да мога да почувствам връзката с предците ми и с тяхната история. Независимо от всичко обаче, винаги ще обичам Марсилия с цялото си сърце заради всички тези спомени, които са ме изградили като човек. Винаги ще бъде моят град. 

Когато хората ме питат защо играех по начина, по който го правех, това е отговорът. Футболът дава смисъл на всичко, така е. Но животът също дава смисъл на футбола. Почти никога не обсъждам толкова лични истории, особено като тази за баща ми и неговият кръстник. Трудно е, нали разбирате... Въпреки това, имам една много важна причина да го правя в момента.

Живеем във време на всеобща бедност и мизерия, на война, на имиграция. Има прекалено много хора по света, които не могат да си позволят футболна топка, а в същото време има такива, за които не е проблем да платят 200 евро, за да посетят мач от Висшата лига или 400 евро, за да могат да гледат всяка среща по телевизията. Футболът е един от най-добрите учители в живота. Едно от най-великите вдъхновения. Но сегашният модел на този спорт игнорира голяма част от реалния свят. 

Бедните квартали се нуждаят от футбол толкова, колкото и футболът има нужда от тях. Бих направил всичко, за да помогна за приобщаването на такива малки общества към спорта. Именно заради това вече съм част от движението "Common Goal", което бе стартирано от Хуан Мата. Аз също ще дарявам 1% от приходите си. Хубавото в случая е, че всички сме обединени от обща цел - независимо дали си играч от голям клуб или от по-малък, дали си мъж или жена, къде по света се намираш. 

Футболът трябва да е за хората! Няма причина големите футболни фигури в днешно време да не подкрепят и "другата страна на този спорт". Всички ние, независимо дали сме богати или бедни, имигранти или живеещи на едно място от десетилетия, намираме една и съща наслада на терена. Говорим един и същ език. Усещаме една и съща емоция. Чувстваме се свободни.

Цял живот ми задават едни и същи въпроси за футболната ми кариера. 

"Какво беше чувството да играеш за Манчестър Юнайтед? Как така нещата ти се получаваха толкова добре?"

Хората явно искат някакъв доста задълбочен отговор. Може би, да им издам някаква тайна, поне така мисля. Но отговорът е много по-прост. Сър Алекс Фъргюсън беше повелителят на едно нещо - всеки път щом стъпехме на терена за даден мач, след много часове работа, ни беше позволено да бъдем свободни. Чувствахме пълната свобода да се движим, както искаме и да бъдем, където искаме. Да играем, както искаме. 

Не бих могъл да толерирам друг начин да се играе футбол. 

Какво е футболът, ако не пълна свобода?

Снимка 384225

Източник: GettyImages

Затова, моля ви, позволете ми да задам един много прост въпрос, насочен към всички, които "ръководят" тази игра - футболисти, агенти, спонсори, комисии... 

Какво е футболът, ако не пълна свобода?

Какъв би бил животът, ако нямаш пълна свобода?

Какъв е смисълът на живота?

Мисля, че всички бихме се съгласили за едно - че можем да направим много повече за човечеството. 

Сега вече знаете моята история. Произхождам от семейство на имигранти, бунтовници, войници и работници. Нямахме много пари, когато бях дете, но за мен, истината за живота се намира в онези малки моменти... Може би, пикник с най-близките. Три чифта чорапи, навити на топка и завързани с връзка за обувки. Как играем футбол под слънчевите лъчи. След това лягаме на тревата. Това е чудото да имаш всичко и нищо, едновременно. 

Когато се оттеглих от футбола на 30 години, знаете ли кое беше първото нещо, което направих? Беше нещо много специално за мен. Отидох да живея в града, от който баба ми и дядо ми е трябвало да избягат през 1939 година. 

Отидох да живея в Барселона.

Снимка 384267

Източник: Twitter