Джохана Омоло, който играе за белгийския Серкъл Брюж, разказа пред Theplayerstribune.com за тежкия живот в Дандора и изпитанията, през които е преминал, за да се превърне в това, което е днес.

Ето какво каза той:

"Първото нещо, което ти прави впечатление, е миризмата. Представете си, че сте паднали в някоя канализация. Или пък не сте изхвърляли боклука от седмица и миризмата се е разнесла из цялата къща. Така горе-долу мирише Дандора. Особено, когато вали. Но, когато караш из Дандора, не само миризмата ти прави впечатление.

Можеш да видиш токсичния дим, който може да задуши цялото предградие. А най-накрая виждаш и сметището. Океан от боклук, в който местните жители пресяват отпадъците. Можете да видите крадци, майки с деца, и чистачи.

Виждаш кучета, плъхове, лешояди.

Всички приятели, които съм водил със себе си в града, са ми задавали въпроса:

"Как си живял тук?".

Добър въпрос.

Професионалните футболисти не би трябвало да идват от Дандора. Никой не трябва да идва от Дандора. Хората в Кения свързват това място с бедност, наркотици, престъпност, проституция и боклук. За последните 40 години шестте милиона души, които живеят в близката столица Найроби, са изхвърлили боклука си тук. Сметището е едно от най-големите в Африка.

То достигна максимален капацитет преди около две десетилетия.

Но камионите продължават да идват, пълни до горе с мръсотия и изгнила храна.

Ако живееш в близост до сметището, както аз, вонята се пренася в дома ти. Същото е и с пушека, който идва от хората, които горят боклука. Веднъж видях доклад от САЩ, в който се казва, че децата, живеещи в близост до мястото, имат необичайни количества олово и други метали в кръвта си, плюс кожни заболявания и проблеми с дишането, като астма и бронхит.

Но най-тъжната част от Дандора е липсата на възможности. Близо милион души живеят в Дандора и околиите, и толкова много от тях са талантливи деца. Но никой никога не идва да ги види, защото никой не иска да има общо с това място.

Снимка 451861

Източник: Twitter

Никой не смята, че нещо добро може да излезе от това място.

Затова децата се отказват. Започват да крадат. Често, защото им се налага. Много хора там живеят с по-малко от долар на ден. Някои са бездомни. Някои семейства живеят в купчината боклук, защото се нуждаят от подслон. Тези хора зависят от боклука.

Как успях да се отърва от това място? Накратко казано, имах късмет. В момента играя в Белгия, където живея със съпругата ми и двете ми деца. Здрав съм, в безопасност съм, дишам свеж въздух.

Трябва да съм щастлив - и съм.

Снимка 451856

Източник: Twitter

Но... това не съм го казвал на никого... след като се преместих в Белгия, нещо ме преследваше като дух, с години... Когато си лягах си спомнях какво виждах в Дандора, какво оставих зад гърба си... и кого оставих зад гърба си. Един глас не искаше да излезе от главата ми. Трябва да направя нещо, трябва да направя нещо.

Скоро осъзнах, че този дух ще продължава да ме преследва, докато не направя нещо по въпроса.

Снимка 451860

Източник: Twitter

И го направих преди три години.

Но първо, нека ви разкажа историята си.

В Дандора беше тежко, но невинаги е било опасно. Когато бях малък, мажехме да играем футбол спокойно, без да се притесняваме за безопасността си. Така се забавлявахме, за да забравим за проблемите поне за малко. Играехме боси с топки, направени от найлонови торбички. Когато получихме истинска футболна топка, за нас беше като Коледа. През уикендите играехме срещу деца от другите квартали. Понякога наградата беше безплатно мляко. Тогава ставаше ясно, че ще бъде тежък двубой. Ха-ха!

Всичко беше добре. Но тогава бандите почнаха да се бият.

Когато бях дете, една банда контролираше Дандора. Опитваха се да управляват обществото, казваха на хората какво да правят. Но в един момент се появи друга банда, която предизвикаустановената. Новата банда беше толкова голяма и организирана. Беше повече като племе.

И така, войната между двете банди избухна. Никакви правила. Толкова много бой. Толкова много жертви.

И толкова много страх. Бандите контролираха всичко. Биеха хора дори заради най-малкото недоразумение. Един мой приятел и съотборник имаше спор с 12-годишно дете, което изглеждаше безобидно. То обаче беше част от една от бандите и беше казал на шефовете си за случилото се. Една сутрин бандата отишла до дома на приятеля ми, завлачилиго до офиса им и го пребили от бой. Единият му крак висеше като парче месо. Помня, когато погледнахме крака му и... не мога да проумея как човек може да причини такова нещо.

Снимка 451859

Източник: Twitter

Бандите засегнаха всяка част от живота ни. Веднъж в училище видяхме огромен бой през прозореца на класната стая и учителят ни накара да се скрием под чиновете си. Помня, че веднъж се разхождах със съотборници, когато една от бандите започна да гони хора заради някакъв спор, който се беше случил по-рано. Бях най-млад и най-бавен, затова потърсих място, където да се скрия.Помня как хората не искаха да ме пуснат в домовете си, защото не искаха неприятности. Бях сам на улицата и си спомням как си казвах наум: "ще умра, наистина ще умра".

Бандите можеха да наранят всеки. Никога няма да забравя онази неделя - беше 16:00 ч. следобед - когато тренирах отбор от 9-годишни деца. Самият аз бях само на 15 години, но бях поел голяма отговорност. Родителите на тези деца разчитаха на мен да ги наглеждам. Докато тренирахме, трима мъже се появиха на терена, за да преминат от другата страна. Голяма тълпа ги гонеше, вероятно заради нещо, което бяха откраднали. Едно от трите момчета носеше чанта. Не го знаехме, но вътре имаше пистолет. ГОЛЯМ ПИСТОЛЕТ. Всички бяхме спрели да ги гледаме. Когато стигнаха до средата на терена, то натисна спусъка.

БАМ!

Мисля, че човекът просто се опитваше да уплаши тълпата, но представете си да беше улучил някое дете. Те просто стояха там и трепереха. Беше ужасно.

След случката, нямаше как да продължим тренировката. Казах на децата да се приберат.

Представете си какво е за тези 9-годишни деца да живеят в такава среда. Толкова много деца в Дандора имат мечти. Толкова много от тях имат талант: футбол, музика, гимнастика. Но не можете да им кажете да бъдат дисциплинирани и да работят усърдно. Не можете, тъй като те нямат база, където да развиват таланта си. Те работят усърдно ... но за какво?

Искаш да станеш някой, но не вярваш, че ще го направиш, защото никой от Дандора никога не го прави. Разбира се, хората са ви казали да стоите далеч от престъпността.

Но може би си единствен син в семейството. Може би сестра ти си ляга всяка вечер гладна. Може би чувстваш, че трябва да направиш нещо за семейството си.

После твой приятел се присъединява към банда. Ходи да краде. Изведнъж се появява с хубавите си дрехи. Изглежда щастлив. Семейството му се храни добре.

А ти? Ти играеш футбол, разбира се. Но щастливо ли е семейството ти?

Грижиш ли се за отговорностите си?

Ето защо престъпността е най-голямото изкушение за децата. Когато бях на тази възраст, децата, които се присъединяваха към бандите, трябваше да положат тайна клетва. И след като влязат, не могат да излязат от там. Човече, беше като мафията. Ако се опитате да излезете, вероятно ще се опитат да ви убият. А децата, които се присъединиха, смятаха, че са недосегаеми, като Супермен. Дори някои от съотборниците ми се промениха. Един от тях изведнъж реши да ми вземе шапката, като побойник. Той ми беше приятел, дълго време играехме заедно ... но изведнъж станахме врагове.

За щастие, аз се придържах към футбола. Помогнами това, че имах някакво вдъхновение. Един човек от нашия район беше направил националния отбор на Кения. Паскал Очиенг. Човече, този човек беше всичко за нас. Когато бях на 12, аз и мои приятели извървяхме пет километра до стадиона, в Касарани, за да видим как Кения играе. Това беше голяма мотивация за мен. Един път казах: "Човече, един ден ще играя там." Другите не го казаха, но знаех, че всички ние мислим едно и също. Да, искам да съм там. Искам да съм там.

Снимка 451857

Източник: Twitter

Когато бях на 13, общността знаеше, че съм добър играч. Опитах се да направя селекцията на MYSA (младежка спортна асоциация Матаре). Те подбират отбориот Кения, които да отидат на тренировъчни лагери в Норвегия. Но тогава нещо ме спря.

Не беше лош късмет. Не бяха бандите.

Беше майка ми.

Не искаше да заминавам. До ден днешен не знам защо, но мисля, че беше скептично настроена момче от Дандора да отиде там. Казваше: "Кой си мислиш, че ще ти позволи да отидеш в Норвегия? Само ще те използват. Ти си от Дандора! Най-вероятно ще изберат дете от друг район."

Запомни: Нищо добро не излиза от Дандора.

Треньорът, който ме беше поканил, се опита да убеди майка ми. Приятелите ми опитаха. Аз опитах. Казах й, че ако отида, мога да донеса малко пари за семейството.

Тя каза: "Не, не, не, не, не. Не ни трябват пари."

Не ни трябват пари? Да, бе.

Очевидно не беше вярно, но тя беше упорита. И да... бях толкова ядосан. Но това беше майка ми. Какво можете да се направи? Две години по-късно, когато бях на 15, отново бях поканен. По това време някои неща се бяха променили. Баща ми беше на път да се оттегли от работата си в пожарната, а майка ми, фризьор, знаеше, че се борим финансово. Не знам дали това я е мотивирало, но този път тя каза: "Добре, можеш да отидеш".

Аз казах: "Наистина ли? Сигурна ли си?"

Действително беше сигурна. Единственото нещо, което ми каза след това, беше: "Работи здраво."

Снимка 451855

Източник: Twitter

Знаех, че трябва. Бихме тренирали един месец в Кения, където треньорите на MYSA елиминираха играчи, докато не останат трите отбора, които след това ще заминат за Норвегия. Имаше много играчи, които бяха по-бързи, по-силни и умели от мен. Но направих това, което майка ми поиска от мен - работих здраво.

И бях избран. Отидох в Норвегия и Холандия, за да тренирам и играя в турнири. Когато стигнах до там, разбрах защо всички се бориха толкова, за да направят отборите. Свежият въздух, сградите... това беше просто друг свят, човече.

Дете от Дандора да отиде там...

Когато се върнах в Дандора, семейството ми, приятелите ми и съседите ми, всички ме поздравиха. Казах на майка ми: "Мамо, това са всичките пари, които ми дадоха и аз ги давам на теб".

Сигурно бяха около 100 евро, но никога не съм я виждал толкова щастлива и горда. Тази усмивка ... Уау. За няколко седмици тя щеше да хапне нещо хубаво. Тази усмивка ме накара да разбера, че мога да помогна на семейството си с футбола.

Пътуването до Норвегия също ми вдъхна увереност, защото знаех, че сега съм сред елита. Скоро създадох националния отбор под 20 години. Тогава един ден се свързах с бивш белгийски футболист, който се ожени за кенийка. Той създаваше академия в Найроби, за да отведе млади играчи в Европа. Мисля, че някои хора от общността са му казали за мен, защото той дойде в Дандора, организира тренировка и ме попита дали искам да тренирам в неговата академия. Каза ми, че ако се справя добре, ще имам шанса да замина за Белгия.

Уау... Добре, защо не?

Тренирах толкова усърдно в тази академия. Виждах Норвегия, виждах усмивката на майка ми. Исках повече от това. След два месеца, мисля, този човек ме заведе в Белгия, където получих договор с третодивизионен отбор в Лиеж. И това беше всичко.

Направих го. Бях извън Дандора.

Първата мисъл, която ми дойде, бе да се установя, да изкарам добри пари, да помогна на семейството си. Но бавно започнах да усещам тази тежест. Разбрах, че сега съм Паскал Очиенг, този, когото аз и всички останали деца в Дандора гледахме. Усетих натиск да успея, да им дам надежда.

Може би ако се справих добре, някои от децата щяха да ме последват.

Започнах да играя за моята общност вкъщи. Исках да бъда вдъхновение и реших, че това ще е достатъчно. Но нещо продължаваше да ме следи. Тогава един ден проверих тази група във Фейсбук, която хората използваха, за да публикуват актуални новини за Дандора. Спомням си, че видях публикация за 16-годишно момче от моя район. Когато видях снимката, го познах: Седем години по-рано той беше едно от децата на терена заедно с мен, когато онзи мъж стреля с пистолета. Казах си: "Хей, познавам го. Беше мой играч".

Тогава прочетох статията. Момчето беше застреляно от полицията.

Тази новина ми дойде в повече. Бандите вече на са това, което бяха, защото правителството взе мерки да ги прогони, но знам колко хора все още са в беда в Дандора. Някои са мои приятели. Някои са мои бивши играчи. Дълбоко в себе си знам, че има само една основна разлика между мен и тях: възможността.

Имах късмет. Те нямаха.

Вътрешният ми глас ми каза, че трябва да направя нещо.

Накрая направих две неща.

Първо, през 2016 година, създадох фондация. Имаме около 20 доброволци в Дандора, които помагат на млади хора в спорта и образованието. Предоставяме на училищата стипендии, униформи, обувки, транспорт, такива неща. Чрез футболната академия, която създадохме преди две години, се опитваме да осигурим място за всички младежи, да тренират по правилния начин и да покажат своите умения. Ако някой от тях е достатъчно добър, използваме контакти ми, за да се опитаме да ги пратим в отбор в Европа.

Също така, сега през юли, реших да се присъединя към Common Goal. Идеята е професионални играчи и треньори да дават 1% от заплатите си, за да помогнат на правителствени футболни организации по света. Мисля, че повече от 130 играчи са се регистрирали досега, което е наистина добре.

В академията имаме мото: Поддържайте мечтата жива! Ако можем да дадем база на децата в Дандора, те могат да направят това. Но без база, мечтата умира. А мечтата е мощно нещо. Гледайки как героят ти играе за Кения и получава усмивка от майка ти ... това може да запали душата ти. Това се случи с мен.

Снимка 451862

Източник: Twitter

Разбира се, Common Goal може да не се възползва директно от децата в Дандора, въпреки че това може да се случи в бъдеще. Във всеки случай, има толкова много други места по света с подобни проблеми. Всички деца, независимо къде растат, заслужават шанс да покажат на света на какво са способни. Така че за всички професионалисти, които искат да помогнат: Поинтересувайте се от Common Goal. Това е наистина хубаво нещо. И 1% ... няма да те разори. Обещавам. Освен това, когато се присъедините към организацията, те вършат цялата работа за вас - просто трябва да дарите. Засега имаме трудности в работата. Все още нямаме спонсори. Има много деца, на които, за съжаление, не можем да помогнем.

Всички деца, независимо къде растат, заслужават шанс да покажат на света на какво са способни.

Но имаме големи мечти. Нашата цел е да създадем агенция, която да води млади играчи от Дандора в Европа. И ако успеем да направим това, знам, че това ще отвори много врати за младите хора в Дандора. Наистина вярвам, че можем да го направим.

Дотогава, поне даваме на младите в Дандора нещо: база, възможност да станат някой. По този начин можем най-накрая да им дадем съвета, който трябва да чуят, знаейки, че тяхната отдаденост всъщност може да доведе до нещо.

И така, какво да им казваме? Казваме им да се съсредоточат, да работят усърдно, да бъдат дисциплинирани.

И да вярват.

Да вярват, че нещо добро ще излезе от Дандора".