Докато количествените улеснения на Федералния резерв създават най-големият дългов балон в историята, фючърсите на златото се изстреляха до рекордни стойности. Тази динамика не е мистерия, а отдавна е обяснена от икономиката. Единственото "мистериозно" тук е защо след векове на икономическа мъдрост сме позволили хартиените пари да са доминиращите средства за разплащане днес, пише Стюарт Джоунс.
През последните седмици на граждански вълнения, мнозина загърбиха изцяло принципите на Бащите основатели на САЩ. Но много от тях предупреждават за възникването на институции, които управляват съвременния свят, и най-вече за централните банки.
На 1 август 1787 г. Джордж Вашингтон е написал в писмо до Томас Джеферсън, че "хартиената валута може да срине търговията, да потисне честните и да отвори вратата за всички видове измами и неправди." Самият Джеферсън също е срещу подобна идея и предупреждава, че "банките са по-опасни от армиите." Джеймс Медисън нарича хартиените пари "несправедливи" и ясно прозира възможността чрез тях правителството да конфискува и редистрибутира собствеността на хората чрез инфлацията.
Казано просто, инфлацията е скрита форма на данък. Тримата цитирани ясно са разбирали това. Но освен тях, цели поколения икономисти, сред които са Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек и Мъри Ротбард, също са запознати с това.
Няма нищо противоречиво или мистериозно около стабилните пари, т.е. парите, обезпечени с някаква форма на сигурен и фиксиран актив, каквито са златото и среброто. И двете са се използвали от хилядолетия за пари. Затова днес, когато доверието в долара се срива, пазарите се обръщат отново към златото и среброто, както и към различни криптовалути, които споделят някои характеристики на благородните метали.
Докато Бащите основатели са разбирали смисъла от стабилна валута, президенти като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт с право са определяни като едни от най-мрачните фигури по отношение на парите. В началото на XX в. автократите, управляващи администрацията на Уилсън, нанасят два тежки удара на свободата със Закона за Федералния резерв и Закона за приходите, с което превръщат 1913 г. в една от най-тежките за долара. С тези два закона се създават Федералния резерв и се въвежда подоходният данък.
След това, през 1933 г., Рузвелт издава Изпълнителна заповед 6102, с която американците са принудени да предадат златото си на федералното правителство, а по-късно Конгресът приема Закона за златните резерви от 1934 г., с който изкуствено увеличава цената на златото, което гарантира на правителството приходи от 14,33 долара от всяка тройунция злато, иззета от хората.
Накрая през 1971 г. президентът Ричард Никсън, като всеки себеуважаващ се кейнсианец от XX в., завършва делото на Уилсън и Рузвелт като затваря златния прозорец и завинаги развързва долара от златото. Разбира се, вместо това да доведе до нова ера на икономическа стабилност, съюзът между Федералния резерв и правителството генерира единствено излишък от повтарящи се икономически бумове и депресии.
Резултатът от това е не само инфлация и девалвация (и двете понижават покупателната способност и спестяванията на хората), но и среда, в която при всяка депресия правителството може да прави две неща: да увеличава правомощията си и данъците и да харчи колкото си иска средства, без да се отчита пред никого.
С други думи, с всяка инфлация на валутата се наблюдава и инфлация на правителствената власт.
През второто тримесечие съотношението на дълга към брутния вътрешен продукт достигна грандиозните 136% от икономиката, а задълженията на правителството възлизат на грандиозните 27 трлн. долара, като се задават още по-мащабни планове за харчене.
Ако продължим по този път, корекцията ще представлява безпрецедентен колапс на долара и на паричната система. Най-тежкото, което може да се случи, е правителството да конфискува голяма част или цялата частна собственост, за да плати националния дълг. Както германо-американският икономист Ханс Сенхолц каза веднъж: "Дълговете на правителството са иск срещу личните приходи и частната собственост - един неплатен данък."
Затова имаме нужда от драматично свиване на правителството, което да ни изкара от този маниакален порочен кръг. Това включва загърбване на хартиените пари и значително понижаване на разходите.
