Спас Джевизов е роден на 27 септември 1955 г. в Пловдив. Играл е за "Ботев" (Пловдив) (49 мача, 11 гола), ЦСКА (205 мача и 96 гола), "Омония" (Кипър), "Миньор" (Перник) и ЕПА (Кипър). Четирикратен шампион на България (1980, 1981, 1982 и 1983 г.). Два пъти е носител на купата на България (1981 г. в неофициалния турнир и през 1983 г). Двукратен шампион на Кипър през 1985 и 1987 г. Голмайстор на България през 1980 г. с 23 гола за ЦСКА и на Кипър през 1987 г. с 32 гола за "Омония". След края на кариерата си е треньор в Кипър, след което на два пъти за кратко води и ЦСКА. В момента е за втори път шеф на школата на "червените", като преди това заемаше същия пост в "Чавдар" (Етрополе). Полуфиналист за КЕШ през 1982 г. с ЦСКА. В евротурнирите има 25 мача и 4 гола за ЦСКА (19 мача с 3 гола за КЕШ и 6 мача с 1 гол за купата на УЕФА).
Има 20 мача и 3 гола за националния отбор, 18 мача и 5 гола за младежкия и 12 мача за юношеския национален отбор.
Европейски шампион за юноши през 1974 г. Женен, с дъщеря и син, има и трима внуци.

- Ти си от хората, които учеше кипърците на футбол. Сега те са в Шампионската лига и бият националния отбор с по 4:1. Какво се случи?

- Случиха се много неща. Никой не трябва да подценява работата на тези хора. Те искаха да направят голям футбол и го постигнаха. За което не жалят нито сили, нито средства. Аз обаче не съм съгласен за пътя, по който поеха. Те са без основа, като нас. Едва ли ще могат да издържат дълго. Собствени играчи няма, разчита се на чужденци. Вярно, по-класни от тези в България, но все пак чужденци.


- Какво беше положението, когато пристигна за първи път в Кипър?

- Тогава беше 1984 г. Отборите от Никозия деляхме един стадион, който бе частен. Само на четири имаше трева. Останалото бе пръст. Футболистите ходеха на работа, малко бяхме тези, които получавахме заплати, за да играем. Тренировките ги правехме по график, за да има място за всички. Сега обаче нещата се промениха. Държавата се намеси и оправи всичко. Ако отборът ти влезе в горна група, ти финансират стадиона. На 70-80%. Така вече имат условия като останалата част от Европа. "Анортозис" и "Неа Саламина" са на пълна държавна издръжка, защото идват от турската част. Отделно са спонсорите. А сега в ЦСКА имам дете на 12 години с дискова херния! Какво повече да кажа? Собствениците се опитват да помагат, без тях няма да съществуваме, но нали някой трябва и да им помогне на тях. Децата, като видят голям терен, и се губят на него.


- Как се озова в Кипър?

- Всичко стана заради разбиването на големия отбор на ЦСКА. Всичко започна с освобождаването на най-великия треньор Аспарух Никодимов. Дойде Чачевски, след това Симо Манолов. И решиха, че аз, Цецо Йончев, Георги Илиев, Пламен Марков и Ангел Калбуров сме излишни. Прекалено стари за голям футбол. А на мен ми се играеше. Предложиха ми да водя детски отбор. Отказах и на секундата ми скъсаха пагоните! Взеха ми и апартамента. Може би съм единственият в историята, на когото му взеха жилището. А него го получих, за да премина от "Ботев"! И в последния момент дойде офертата от "Омония" и тръгнах. Не съжалявам, имах незабравими години. Там хората са луди по футбола.

- До колко продължи кариерата ти?

- Отказах се на 35 г. След "Омония" се прибрах за един полусезон в "Миньор". Тогава имаше един доста смешен случай. Кипърците пратили съгледвач и той дошъл на наш мач. Когато играех там, бях с брада, в България я обръснах. И той звъни - намерих играч точно като Спас! Отивам да говоря с него. Питал човек от ръководството и останал като вцепенен от името. След това си правех кроса в Герман. И чувам гръцка реч. А на стадиона Йончо Арсов, който ми бе треньор в "Омония", готви ЕПА. Те за първи път изпаднали във втора дивизия. Отидох, спряха тренировката. И Йончо ме покани отново. Прибрах се, питах жената и тя сама стегна багажа. Изиграх още един сезон, с Христо Денчев бяхме заедно, станах голмайстор на отбора и отново влязохме. Но после нямах сили. Изиграя един мач, и след това три дни не мога да ходя, и се отказах.


- А как попадна във футбола?
- Нямаше как да не попадна в него. Аз съм роден до стадион "Девети септември" в Пловдив. Около къщата само игрища. Играехме от сутрин до вечер. Боси, голи, но с топката. Нашите не ме виждаха. И дойде един човек, Даката му викаха. И направи от нас нещо като частен отбор. И спечелихме един ученически турнир, май му викаха "Смяна". В отбора бяхме аз, Славчо Хорозов, баща му на Гонзо - Сашо Иванов, Петьо Зехтински. И ни прибраха в "Ботев". След това дойдоха Тони Милков, Гъръбски, Коце Костадинов. С юношеския национален отбор станахме европейски шампиони в Швеция. И се почна.


- Има ли други спортисти в семейството?

- Не. Родителите ми са работници. Брат ми никога не се е занимавал със спорт. Синът ми е съдия, но на него не му се бъркам. Внуците засега нямат тръпка. Големият Митко е много умен и има кариера в други области. Калиопи и Спас също не са нещо привлечени към спорта. Но за сметка на това сега това са най-радостните мигове в живота ми, когато се съберем всички заедно. Може би нарочно се опитах да ги   държа извън спорта, защото не си струва 


- А колко време сте заедно със съпругата ти?
- 38 години. И ако не беше тя, аз нямаше да струвам нищо. Тя е човекът, на когото разчитам. 


- А къде я откри?

- На главната в Пловдив, разбира се. Там са най-красивите в България!

- След "Ботев" те хареса ЦСКА.

- Така е. Направих силен полусезон и дойдоха. Бях още войник. Тогава беше лесно от един военен в друг военен отбор. Станах младши лейтенант. В Пловдив не останаха много доволни, но нямаше как да мрънкат. От своя страна пък аз бях много доволен. ЦСКА се превърна в моя живот.


- Помниш ли първата си заплата?

- Разбира се. Инструктор по физическата подготовка в армията на 200 лева. След години се видяхме с Бойко Димитров от "Етър" и той остана като гръмнат от това, което вземахме. Той си докарвал 1000 лева от три заплати.
Но пък не изпита никога радостите от титлите, мачовете в Европа. Публиката. Незабравими години. Уникален отбор с невероятен треньор. И никой не мислеше за заплата. Аз моята така и не я видях цяла през всичките години.


- Защо?

- Защото ми е голяма устата. Аз не можех да си трая. Когато видя несправедливост, и скачам. Най-вече заради съотборниците си. И наказания, наказания. Наскоро дори намерих две заповеди, които съм запазил. На тогавашния началник Георги Христов. Едната е за непълно служебно съответствие, което си беше страшно. Но на никого не съм цепел басма. Заради това ме свалиха и като капитан. Но пък всичко се компенсираше от победите. Но може би заради това имах уважението на един уникален човек като генерал Добри Джуров. Единствено аз можех да седна и да говоря директно с него.


- Кой е най-силният мач на ЦСКА по това време?

- За мен това е с "Нотингам Форест" там. Те бяха двукратни европейски шампиони. А ги надиграхме по всички правила. След това пратили оферта за мен, но от ЦСКА я скрили.


- А кой гол ти е най-важен?

- Много са. Не мога да ги разделя. Аз имам гол от центъра срещу "Атлетико" (Мадрид) на един турнир! Колко задни ножици съм правил. Лесно ли е с този ръст? Всичките са ми любими.


- А онзи в третата минута?

- Е, това е различно. И сега, като чуя агитката да пее тази песен, ми се насълзяват очите. Но никога не съм вкарвал само за мен, а за ЦСКА.


- Наскоро станаха и 30 години от онзи 1/2-финал срещу "Байерн". Защо тогава не успяхте да стигнете до финала?

- Първо, никой нямаше да ни разреши. Бяхме подплашили всички и взеха мерки. То не бяха дузпи, не бяха фаулове. Набутаха ни в собствената врата. За какво сме им да играем финал с 50 фенове на стадиона. Тогава у нас си бе истинска желязна завеса. Сърбите и румънците бяха по-свободни. Заради това пробиха "Цървена звезда" и "Стяуа". Федерацията в България, вярна на "синята" идея, също помогна. Аз не играх, защото ме изгониха срещу "Левски". И се оказа, че наказанието важи и за международни мачове! Това е за първи и единствен път в историята. Световен прецедент. Как ли Дитер Хьонес, онзи с белите вежди, щеше да вкара, ако аз бях на терена? Никак! На Пламен Марков пък му разпориха крака! И също не игра. И пак бяхме по-силни от "Байерн". В Мюнхен съдията им спечели мача.


- Къде беше силата на този отбор на ЦСКА?

- В колектива. Паро ни беше събрал чепати характери, но които си пасваха. Бяхме невероятно сплотени. Тогава играехме и по 7-8 турнира през лятото. Не се прибирахме с месеци. И това постоянно ни натрупваше самочувствие. Нямаше барове, нямаше фолкпевици. Всички бяхме семейни, ходехме си на гости. От едната къща в другата и накрая завършвахме у нас. Шегувахме се постоянно помежду си.

- Кой го отнасяше най-много?

- Ружди Керимов. Той бе най-малкият и направо го правехме да си говори сам. Но пък и той имаше невероятно чувство за хумор. Страхотен младеж. Просто не можете да си представите какви циркове ставаха особено преди тренировка. И след това бяхме готови да изядем терена. 

- А какви бяха отношенията с левскарите?

- Нормални. На терена бяхме непримирими съперници. Такива са ми и до днес. Но само на терена. Извън него дори си ходехме заедно на море. Така бяха и феновете ни. На тях винаги са им помагали. Заради това не ги обичам. Изключвал съм телефоните вкъщи преди мач, за да мога да се наспя. Тръгне автобусът ни и веднага се появяват катаджии. Много обичаха да действат по втория начин. Може би защото на терена просто нямаха шанс срещу нас. И действат през съдията. Имаше и такъв лаф, че най-доброто нападание в историята на "Левски" е Кочев, Гочев и Богдан Дочев.

- Малко си играл в националния отбор. Не съжаляваш ли?

- Не. Така са се стекли обстоятелствата. Не се сърдя на никого. Мен клубът ми даде всичко, от което се нуждая. И слава, и титли и невероятни успехи. В България е зима, а ние бием някъде бразилци или испанци. Имаме успехи с по 4 гола разлика. Отмъстих и на "Сент Етиен". Те още след мачовете от евротурнирите ме искаха, но от ръководството казаха, че този отбор не е за мен. Под класата ми бил. И след това отидоха Георги Димитров и Георги Славков.


- А оптимист ли си за бъдещето на футбола у нас?

- Лично малко съм песимист. Понякога си мисля, че днес просто не си заслужава.
Ако не си оправим къщата от долу на горе, просто нищо няма да се получи. Сега, като националният направи равен, и смятаме, че сме станали световни шампиони. Истината е, че трябва отново да запалим децата. Те са нашето бъдеще. Трудно е в тези условия. Но не ми е в характера да се отказвам. Още малко и ще се видят резултатите. А ако направим и един терен, тогава всичко ще си дойде на мястото.