Иван Колев е роден на 14 юли 1957 година в София. Играе за детския отбор на ЦСКА, юношите на Локо (Сф), в казармата е в Сливен и Поморие. Докато следва във ВИФ, играе за НСА и Академик, но така и не прави блестяща футболна кариера. Веднага след дипломирането си се насочва към треньорската дейност. Разговаряме със спрягания за селекционер на младежкия национален отбор специалист няколко седмици, след като се е върнал за пореден път от Индонезия. Ето и част от пикантните разкрития на треньора за престоя му в Индонезия, живота в Мианмар, футбола и бъдещите му намерения, свързани с България.

- Г-н Колев, защо станахте направо треньор, а не направихте кариера на футболист?
- Завършвах ВИФ и бях на 24 години. Казах си, че няма време да правя голяма кариера, а исках да стана треньор - това наистина бе моята детска мечта. Започнах от школата на Левски, след което работих известно време в Искър (Сф). Бях за кратко помощник в националния отбор до 18 години, а след това и селекционер. Продължих кариерата си като асистент на Кано Коцев в Славия, а междувременно водих и националите, родени през 1978 година. На тази възраст бяха Марто Петров, Стилиян Петров, Чиликов, Гошо Пеев, Светльо Тодоров. Та с този отбор бяхме на турнир в Италия. Играхме много силно. Един ден в хотела при мен дойде известният италиански мениджър Мауро Бернабей. Каза ми: „Харесва ми стилът на работата ти, гледам начина на игра на отбора, страхотни сте." Аз веднага си помислих, че той идва, за да му помагам при трансферите на някои от момчетата и веднага го отрязах: „Виж сега, тези играчи са собственост на клубовете си, аз не мога да ти помагам в такива работи." А той ми отвърна: „Не, не, чакай, не става въпрос за това. Аз искам да те изпратя в Италия да гледаш тренировки на най-добрите отбори, да трупаш опит." Думите му не ги взех на сериозно и с този разговор всичко приключи. След месец обаче пристигна покана да замина за Италия. Бернабей бе пратил билети, бе уредил хотела, храната, джобните, абсолютно всичко. Гледах тренировки на много отбори в Италия, те вече практикуваха схемата 4-4-2 в линия, която още не съм видял някой роден специалист да прилага.


- Как се стигна до заминаването ви в Индонезия?
- Всичко стана пак благодарение на Мауро. Обади ми се един ден и ми каза: „Има един отбор в Индонезия, най-титулуваният, искаш ли да станеш треньор. Изпитват проблеми и искат специалист от чужбина." Останах като попарен, не знаех нищо за тази държава, не бях наясно дори дали практикуват футбол тези хора там. Все пак се съгласих и поех местния Персиджа от столицата Джакарта. Започнах работа и участвахме в Шампионската лига на Югоизточна Азия. Станах шампион с Персиджа,
като на финала бихме първенеца на Хонконг. В техния състав беше българинът Димитър Калканов, който играеше като либеро. Водехме с 3:1 и накрая Калканов ни вкара два гола, след което в продълженията стигнахме до крайното 4:3 в наша полза. В първенството завършихме трети, защото ръководството на клуба продаде един от мачовете на свои близки. Засегнат и обиден се прибрах в България. За да работя пак с юношеския национален отбор.


- След време обаче пак сте се върнали в Индонезия?
- През 2002 година получих директна покана от федерацията да поема националния им отбор. През същата година стигнахме финал на „Тайгър Къп". Две години по-късно за първи път в историята си Индонезия участва на междуконтинентално първенство. В групата бихме Катар с 2:1, а техен треньор бе Филип Трусие. Оказа се, че е допринесох за уволнението му. На другия ден в хотела той ме срещна и сочейки, ми каза: „Ти си виновен. Но спокойно, неустойката ми е 4 милиона долара." След шампионата президентът на федерацията влезе в затвора. Слуховете са, че имал бизнес с незаконно изнасяне на кораби.


-Какъв е бюджетът на един футболен клуб там?
-Водещите отбори разполагат с около 7-8 милиона долара, а знаете с какви пари се издържат родните грандове ЦСКА и Левски например. Клубовете във втора дивизия в Индонезия имат бюджет около 2 милиона долара, така че правете си сметка какви средства се влагат във футбола.


-Колко пари взимат футболистите?
-Средната заплата е между 200 и 300 хиляди долара на година. Има и такива, които прибират и по 500 хиляди. Ще ви кажа обаче, че някои момчета се радват, когато вземат 1000 долара на месец.


-Това не е ли прекалено малко, какъв е стандартът на живот в страната?
-Билетчето за градския транспорт струва 5 стотинки, всичко е доста по-евтино отколкото при нас. Една нова прилична кола е около 6-7 хиляди долара. Но хората там купуват всичко на много по-евтини цени, тъй като има заводи на реномираните марки. „Найк", „Адидас", „Рийбок", „Гучи", „Армани" и т.н. произвеждат в Индонезия и за местните всичко е евтино.


-С какви качества се отличават играчите?
-Всички разчитат предимно на вродената си бързина и отскок. В моя отбор Персиджа имаше едно момче Бамбанг Папукас от остров Папуа. Вкара за един сезон 36 гола, 25 от които с глава, а не беше много висок. По едно време го искаше холандският Утрехт за 200 хиляди долара. Отиде на проби там и след известно време се върна. Казал е, че в Холандия е много студено и не му се играе там. В Индонезия, въпреки че заплатите не са кой знае колко големи, играчите могат да живеят като царе. Взимат и премии, а и най-важното - животът е много по-евтин отколкото на други места.


-Как бяха с дисциплината и техниката?
-Преди азиатското първенство в Китай през 2004 година бяхме на лагер с националния отбор. Бях обявил вечерен час 22,00. Не знам какво ми хрумна да мина по стаите. Един от играчите, който бе със статут на звезда, го нямаше. Казах на негов съотборник: „Я му предай, че минавам на проверка, да се прибира по-бързо." Някъде след полунощ той се зададе по коридора с още едно момче. Веднага му наредих да си събира багажа и го изгоних. А не беше пиян, все пак са мюсюлмани. Иначе налагах символични глоби, от порядъка на 200 до 500 долара за неизпълнение на указания.


-Как се стигна до преместването ви в Мианмар, бившата Бирма?
-През есента на 2004 година ме поканиха от федерацията да поема техния национален отбор. За първи път класирах тима на финал на турнира „Тайгър Къп", спечелихме и още една надпревара, която мианмарци организират от 15 години, но никога не са ставали първи.


-Как се работи в страна, в която има военна диктатура?
-Както сами се сещате, имах проблеми с властите. Започнах работа и още след 4-5 дни ми дадоха списък с играчите, които са национали и трябва да тренирам. Те били одобрени от военния съвет и точка, никой няма право на възражение. Аз обаче им казах, че щом те си избират момчетата, се махам, явно нямат нужда от мен. Впоследствие поомекнаха. След време пак ми дадоха списък със седем футболисти, които трябва да изгоня от отбора без никакво обяснение. Оказа се, че техните семейства са заподозрени в антивоенни действия.


-Как се живее в Мианмар?
-Страшно е, мизерията е пълна. Някои хора работят и за по 20 долара на месец. Превозват се в стари камиони, които са градски транспорт. Има мухал по къщите,
влажно е, направо ужас. Който има апартамент и кола, е богаташ. Преди военната диктатура си личи, че това е била богата страна, все пак Мианмар е на едно от първите места по износ на диаманти и злато. Не случайно Бекъм и Виктория си поръчват пръстени с диаманти именно от там.


-За последно на кой отбор бяхте треньор?
-През март 2006 година напуснах Мианмар и през есента подписах с отбор от Папуа - Джаяпура. Останах там обаче само три месеца и в началото на 2007-а от Индонезия пак ми предложиха да водя националния им тим. Съгласих се, но след края на азиатското първенство миналата година президентът пак влезе в затвора. Във федерацията настана пълна каша. Местното първенство трябваше да завърши през август, но всичко бе блокирано, никой не работеше. Срещнахме се в затвора и президентът ми твърдеше, че той управлява всичко. В същото време други хора се опитваха да вземат властта, пълна бъркотия. От ФИФА изпратиха факс, че трябва да играем квалификации за световното първенство срещу Сирия. Оказа се, че никой не е приел факса и аз научих за тези мачове няколко дни преди тях. Опитах са набързо да сглобя отбор, но не се получи. Излязохме с юноши и ни биха у дома с 4:1, а в Дамаск ни разгромиха с 0:7.


-По-платена ли е треньорската работа в Индонезия в сравнение с България?
-Категорично да. Замислям се обаче защо няма нито един азиатец в нашето първенство. Защо може в Англия, Италия, Испания и Холандия да има наплив на такива играчи. Ние ли сме най-умни, та не поглеждаме към тези страни. Не казвам, че нивото им е супер, но си заслужават.


-Вашето име се спряга за селекционер на младежите. Имате ли наблюдение върху футбола у нас, след като няколко години не сте били тук?
-В кариерата ми до момента съм се занимавал почти само с национални гарнитури. За мен няма чуждо нещо в тази насока. Всеки път, когато си идвах, следях мачовете у нас. А и колко е да наблюдавам играчи от една България. Знаете ли, докато селектирах тима на Индонезия, обикалях острови и градчета, за да взема най-добрите. А там става въпрос за пътувания със самолет по 8-9 часа.
-И накрая да ви кажа нещо интересно. Преди известно време получих пощенски плик вкъщи. Вътре имаше две снимки на едно бебе. Случайни хора ми пишеха - мистър Колев, нашето дете ще се казва Иван Брам Колев. Заради вас и вашите успехи, които постигнахте в Индонезия. Онемях, а това бяха съвсем непознати хора. Там наистина ме уважаваха. Спираха ме по улиците, разписвах се по ръцете им, по гърбовете, навсякъде. Вече няма какво повече да постигна, сега искам да направя нещо и в България.