Валентин Михов говори пред "Блиц" за част от живота си, за която е говорил по-малко - детството, началото на футболната му кариера и още любопитни теми от живота.

Какво дете бяхте, г-н Михов?

- Учителите казваха, че съм бил много умно, но много палаво дете. Когато се чухме за интервюто, си поприпомних детството ми. Всъщност, аз съм софиянец, но от селски произход и се гордея с това. Такива хубави моменти съм имал с баба и дядо... Та още като по-малък ме водеха при директора, защото като харесах някое момиче, взимах лепки и ги лепях в косите им. И директно трябваше да се подстригват, защото нямаха махане. Изразявайки чувствата си, правех нескопосани работи. След това 2-3 клас ме водеха при директора, защото почти всички стъкла бяха счупени от мен. С това се изразяваше моята буйност (смее се). Много обичах да играя футбол на дъжд, защото се пързаляхме. И сега се сещам, че ако закъснеехме, нямаше място за нас в отбора. Затова отивахме по-рано. Купувахме топчетата, които наричахме сирийчета, почти нелегално. Беше истинско чудо да се сдобиеш с такова. Беше модерно да вдигаме кутии с карбид - една опасна игра.

Вървеше ли ви училището?

- Завърших почти с пълен отличен, само с 2-3 петици. Не ми вървеше особено химията. Имах една матура, за която се върнах от Италия с юношите на ЦСКА. Но се прибрах за изпита подготвен - донесох подаръци, всичко както си му е редът. Е, не ми подариха оценката, вероятно ми писаха една единица повече, но то беше заради моето отношение към преподавателите. Спомням си, че в училище си пишех извинителните бележки сам. Много автентично ги подправях. Взимах печат от ЦСКА, подписвах всички ръководители. Освобождавах се от военно дело и от още някакви неща, които имахме през лятото. Щяха да ми намаляват поведението. Колкото чувствах една обич от преподавателите. Е, бягахме от час, ако имаше мач, нямаше как да ме удържат.

Вие сте видели и две, и двеста. Мнозина вероятно няма да повярват как сте живели по онова време с родителите си?

- Баща ми е от Шипка, балканджия, бог да го прости. Майка ми е от едно горнооряховско село. Той е бил офицер и, минавайки през Горна Оряховица, горе-долу почти я открадва (усмихва се). Харесват се, залюбват се и мисля, че тя още на 17 години е дошла в София. Аз до десети клас съм израснал в апартамент с две спални - ние четиримата, защото аз имам по-голяма сестра, в едната спалня, имаше друго семейство в другата спалня и ползвахме обща кухня. В 11 клас вече имахме възможност, дадоха на татко апартамент - стая, хол и кухня, и вече заживяхме самостоятелно. Преди това много страдах, защото не можех да поканя приятелите си на рожден ден. Най-голямата ми мъка беше, когато бях втори или трети клас - тогава разбрах, че нямаме възможност. Поканих деца на рожден ден, а после се скрих под леглото, майка ми се скара и тогава разбрах, че трябва да се съобразявам с положението. Никога не съм им се сърдил, бедно сме живели. Но са ме научили на много неща - че 20 стотинки са 20 стотинки. Тогава бяха други възприятията - един геврек беше 9 стотинки, трамваят струваше 2 стотинки. Ценяхме по друг начин нещата тогава.

По ваше време училищният футбол никак не е бил за подценяване?

- Нямате представа какви мачове правехме между училищата. Идваха треньори от клубовете, от младшата и старшата възраст. Сред нас учеха много футболисти, които след това играхме в "А" група, включително и аз. Имаше толкова хора по трибуните... Имаше училищно първенство, имаше първенство на техникумите, военно първенство (натъжава се). Сега няма поделения, как да има военно първенство. Но разликата е голяма - в начина на възпитание, на образование. Аз имах любим учител, любим директор... Боготворя класната си учителка Николова, директорката Ненова. Помня на всички имената им, което говори за уважение.

Помните ли кой ви купи първите футболни обувки?

- Те ми ги дадоха от ЦСКА - габровки се казваха. Боже, на мен ми изтичаха очите. Бил съм осми-девети клас. Вече старшата възраст, когато бях на 18 години, това е било 1972 година. Тогава станахме шампиони, а баща ми работеше в едно външно търговско предприятие, ми донесе обувки "Пума" от Австрия. Обаче аз обичах отзад да са с бели подметки. И намерих бяла боя и ги намазах. След това събрах пари от касички, от баби и дядовци и ми донесоха едни обувки "Адидас". Боже-е-е, аз стоях пред огледалото като манекен часове. Носех ги и вкъщи, не ги свалях. Сега младите футболисти е по-добре да не знаят какво е да нямаш гуменки и да няма с какво да риташ.

Валентин Михов с нов призив за обединение на ЦСКА с ЦСКА 1948

Вальо Михов с нов призив за обединение на ЦСКА и ЦСКА 1948

"Уважавам пътя, който са избрали и едните, и другите"

Разкажете как можеше да не поемете по пътя на футбола, а на...

- На пеенето, разбира се (смее се). Първоначално бях в детския радио хор при академик Христо Недялков. Сестра ми пееше и тя. И покрай нея ме запалиха и аз да ходя по репетиции. Затова вероятно вечер, по ресторантите като пийнем, пея! И то правилно пея (смее се). Ходех няколко месеца - солфеж, пеене. Бях много прилежен. Стана така, че на петия месец ЦСКА откриваше детско-юношеската си школа. Един път избягах от репетиция по пеене и отидох на "Армията", а баща ми беше с две ръце за футбола. Майка ми не толкова, защото знаете, че майките винаги гледат да не ритнат детето им, да не му стане нещо.
До този момент с леля ми бяхме изрязали доста от новите чаршафи на майка ми. Леля ми ми пришиваше на тъмни тениски бели номера от чаршафите. Заради един такъв номер ядох и първия голям бой от майка ми. От чисто нов чаршаф един голям квадрат го няма - отиде за номер. Това бяха първите ми фланелки. След това не знам откъде и защо харесах №17. После с него играх в Академик (Свищов). След като ме одобриха в ЦСКА, съчетавах пеенето и футбола няколко месеца. Така изкарах още един месец. След това се отказах от пеенето и продължих тренировките.

Как ви възпитаваха в школата на ЦСКА?

- На ред и дисциплина и това наистина не е клише. Такива личности сме имали до нас, че няма как да не си първи. Боготворя ги и до днес. Такива шамари съм ял (смее се). Сега стана много страшно да удариш някое дете, защото родителите скачат до небето. На един мач си спомням бате Гацо Панайотов. Аз чаках съперника да му я мушна между краката. И на полувремето бате Гацо ме привика. Бам и ми извъртя един шамар. Повече гледах да не спирам атаката и да я забавям. Тогава ходеха по училищата и ни следяха успеха. Който имаше четворка, не го пускаха титуляр. А това беше страшно. И гледаш да си оправиш четворката, за да играеш. Треньорите ни учеха да уважаваме нашия клуб, цвета и емблемата. Както и да уважаваме противника. Възпитаха ни след мач да се поздравяваме - няма синьо и червено.

След завършване на средното образование как продължихте във футбола?

- Отидох в казармата. Ние бяхме разпределени в Сливен. Там да караме войниклъка. Използвах връзката ми в Горна Оряховица, където съм израснал. Пепо Патев - лека му пръст, беше в Локо (Горна Оряховица) и с тях започнах подготовка. После се преместих в "Захарни заводи" във "В" група - прекарах най-хубавите си години. Там се роди и прякорът ми Вальо Дузпата (смее се). Още тогава бях артист... В търновския край като кажеш Вальо Дузпата, тези, които са на години, знаят кой е Вальо Дузпата. Пазя голямо уважение към тези хора. Имаше само стари футболисти от Локо (Горна Оряховица) и ми викаха - заек, заек. Живеех при захарните заводи. Правехме от сух чист спирт с бонбонена есенция много хубава мента и коняк. Така минах войнишката служба и кандидатствах в Икономическия инситут и НСА. Приеха ми в Икономическия в София. Тогава си знаех възможностите, че не съм за "А" група. Приятелите ми ме попитаха - зайче, ти какво ще правиш в София, къде отиваш?! Такива като тебе, колкото искаш. А и аз наистина си знаех нивото. Да сте видели някъде да съм се изхвърлял - голям футболист! Не, никога. Бил съм винаги средняк, помагач, но от такива има нужди в колективния спорт - хора, които да си свършат работата. Тръгнах към София за следване в Икономическия. Направиха ми изпращане, ама пак ми викат - къде отиваш, а аз само това чаках. Прехвърлих документите си от София в Икономическия в Свищов. Така заиграх и в Академик (Свищов). Треньор беше Желязко Панев. Има една не толкова хубава приказка, че за да влезеш да играеш, трябва някой да умре. Такова беше положението на първата година в Академик (Свищов). Така до един мач, който се закучи 0:0. Пусна ме в последните петнайсетина минути, подкосиха ме и чиста дузпа (смее се). На втората и третата година вече бях титуляр. В "А" група почти всички мачове изиграх в основния състав. Треньор ни беше Иван Колев, а прякорът ми стоеше неотлъчно до мен (смее се). Никой не ми викаше Михов или Вальо, а Дузпичка или Дузпата. Останах с уникални чувства към хората в Свищов. След това издържахме няколко години клуба. Не е самохвално, обявиха ме за почетен гражданин на Свищов, както и на Горна Оряховица. За мен уважението и доброто е много повече от всичко останало.

В Свищов сте намерили и любовта на живота си?

- Аз пристигнах в града през 1974 година, а с Румяна - така се казва съпругата ми, сме заедно от 1976 година. Каквото можах, направих - отстраних я от нейния тогавашен приятел. Казах му не много лицеприятни неща за нея пред него, той я остави и аз я взех. Изпозлвах малко гаден вариант, но я харесвах много. Когато се запознахме в Свищов седнах и й казах - аз съм с цел брак. Още на първата среща. След това се сгодихме, направихме сватба. Играх и една година в Павликени. Тогава си купих първата кола - Пежо 404, френския Мерцедес. Тогава с мен не се говореше (смее се). Боядисах я металик, няма да ви казвам каква радост. Цяла нощ валеше дъжд, а аз ходех нощем да я забърсвам. Такъв маниак бях. След това на втората година имах оферта от Академик (София), но си подадох молба и в Чавдар (Троян).

Защо са ви наказали да не играете футбол заедно с други известни наши играчи по онова време?

- Направих така, че имах два договора - едновременно обещах на Троян, обещах и на Академик (София). Реших да отида в Академик и да запиша международни икономически отношения. Излезе обаче една наредба, според която мисля, че пострада и Ради Здравков. Наказаха голям брой футболисти по една-две години, че са подписвали по два договора. Наказаха ме и мен една година. Тогава бяха на 25 години.

Как се стигна до търговията и работата ви в Кореком?

- Върнах се в София и ме видя един приятел - Кольо Шопов. Каза ми, айде ела в министерството на транспорта - станах организатор на таксиметрови превози. Изкарах 6-7 месеца и Кольо Шопов вика, хайде, имаш достатъчен стаж, ела при мен в Автокомбинати за София окръг. Направи ме началник отдзел ТРЗ със седем месеца стаж! Не знаех къде да се подпиша на документите (смее се). След първата година вече бях доста грамотен. След това станах началник отдел тарифни цени и рекламации. Учех се постоянно, в движение, хората много ми помагаха. След това един приятел ми каза, че главният специалист в Кореком се пенсионира. Кандидатствах и ме приеха. Бях началник отдел външен транспорт и застраховки. 8-9 години изкарах там и се научих на страшно много неща.

Какво сънувахте преди мача на 17 ноември 1993 година на "Парк де Пренс"?

- Не помня какво съм сънувал, но знаете какво ми изяде главата. След като Израел победи Франция с 3:2, казах на останалите във футболния съюз - дайте да решим за премиите при победа на "Парк де Пренс". Те ме погледнаха и ми се изсмяха. Викат, чак пък толкова да си оптимист... И всъщност, така и не определихме премиите. След това националният отбор замина на лагер в Германия преди мача. Тогава седнахме и се разбрахме, че премиите ще бъдат в порядъка на 12-15 хиляди долара. Димитър Пенев каза, че досега момчетата са взимали по 3-4 хиляди и е редно да бъдат увеличени четири пъти. На което аз се съгласих. После знаете какво се случи. Бихме и брокерите обещаха премии от по 50 хиляди долара! Аз не бях съгласен с това и ще ви кажа защо. Един играч - Наско Сираков, например, беше събрал до момента от всички квалификационни мачове, да речем 20 хиляди долара премии. А тези, които играха само на "Парк де Пренс" срещу Франция, щяха да получат по 50 хиляди! Не беше честно. Аз предложих на всеки да се раздаде премия по заслуги, но да няма ощетяване на някои от играчите.

Снимка 324030

И още за "Парк де Пренс"...

- В деня на мача, на представителния обяд, стана една издънка. Тогавашният президент на френската футболна федерация Жан Фурне-Фаяр ни попита: "Вие откъде имате толкова пари, че да си позволите да отседнете в реномиран хотел, какъвто е "Трианон Палас" във Версай?". Тогава Христо Йосифов му отговори: "Ами не само имаме пари за хотела, а, ако искате, може да ви уредим да ни гледате в Щатите, докато ние играем там на световно първенство". И аз замръзнах. Искаше ми се да се скрия под масата.
А истината бе, че френската туроператорска фирма, която ни уреди хотела във Версай, в същия момент бе на нож с френската футболна федерация и, за да им отмъсти, ни предложи три пъти по-ниски цени. Например, ако редовната цена, беше 400 долара, те ни предложиха по 100 долара. Но това, разбира се, френските футболни ръководители не го знаеха. Около мача гледахме да не напрягаме обстановката. Не говорехме за мача на истината, за голямата битка, каквито термини се използват в момента. Тогава бяхме освободени всички, но все повече и повече вярвахме в това чудо, че може да се случи.
Накрая, на тръгване към стадиона, оберкелнерът на ресторанта в хотела ми подаде ръка за довиждане, аз не му подадох моята и му казах: "Заредете осем блок маси, за да празнуваме, когато се върнем довечера." Представяте си колко вярвах, че всичко ще се случи.

Как се управляват толкова големи лидери и характери, събрани на едно място?

- С добро! Естествено, не всеки път да отстъпваш, но се опитвах да създам едно семейство. Ние наистина бяхме такива, колкото и да ви се струва клиширано. Аз не се месих сред можещите, просто не им пречих да си вършат работата. Димитър Пенев беше страшно позитивен човек, заразяваше с настроението си. Отпускаше им края. Но им казваше - ако ходите, ходете заедно, а не се делете. Пената беше велик - знаеше всеки къде е във всеки един момент. Знаеше коя кола кого е откарала и т.н. Слагаше праззни кутии от цигари под гумите на колите, за да ги следи (смее се). Но те всички бяха големи лидери и личности. Ние направихме така, че всеки да си знае мястото, обединихме ги в едно семейство и се получи резултатът, в който никой не вярваше.

Съпругата на Христо Стоичков - Марияна, казва в един биографичен филм за него, че никой не е пророк в собствената си страна и че на Стоичков това му тежи, колкото и да го прикрива? Защо това е така?

- Видял съм как в Каталуния го боготворят. В България също го обичат. Но според мен едната половина на България. Другата... Ние във всичко сме разделени и в това ни е проблема. Хората са крайни, мразят едните, критикуват другите. Обединяват ни само спортните успехи или големите трагедии. Стоичков да не очаква друго - просто сме такива хора. Бяхме много близки с него и само на мен показа какво написа на листчето, което пъхна в Стената на плача. А то беше, че иска да спечели "Златната топка"...

Вие винаги сте били обединителна фигура, помагали сте на много клубове. Дори имахте акции в Левски?

- Защо да не нямам?! Навремето с Лафчис след мачовете бяхме нормални хора. И може би до голяма степен чрез нашето поведение успявахме да го предадем и на феновете, нямаше такива конфликти. Не искам да коря днешните ръководители или пък да казвам, че ние сме били най-големите светци. Лафчис ме пита дали искам 1000 акции. Казах му - разбира се, и си ги платих. След това трябваше да доплатя, а една от годините дори имах дивидент. Не си спомням сумата, мисля, че беше 600-700 лева. Дарих я на школата на Левски. Помагал съм и на национален клуб "Гунди". Защото Гунди е велик българин. Независимо, че съм цесекар, това е велик човек за нашата история. Аз съм си цесекар и цесекар ще си умра. И съм казал, че на гроба ми искам да има чимове от стадион "Българска армия". Това ми е завещанието, така съм помолил хората.

Снимка 280819

Източник: topsport.bg

Ще видим ли поне още веднъж в живота хората да излизат по улиците и да се прегръщат от радост без да се познават?

- Заради футбола - едва ли. Но нека не бъдем черногледи, дано някога това се повтори, както "Парк де Пренс" и американското лято. Тогава имахме друго поколение, родени в друго време. Големи личности, обучаваха ги добри треньори. Не че сега нямаме футболисти, но времената се промениха. И не бива да ги сравняваме, а да се опитаме да подобрим нещата.

По време на вашето управление във футбола бяха годините на групировките? Имаше ли интерес от тяхна страна към вас?

- Ако помните по едно време казаха, че всички мафиоти са във футбола. Аз само това и чаках. На следващия ден дадох пресконференция. Попитах присъстващите - ако има мафиоти, къде им е мястото? Не е ли в затвора?! И с това въпросът приключи. Няма какво да крия, бил съм близък и по-скоро съм работил с всички момчета - и с Васко и Жоро Илиеви, и с Младен Михалев, и с Илия Павлов. Постоянно се говори за групировки, но за мен беше от значение, че тези хора дават пари и то много пари за спорт.

Снимка 214783

Източник: БГНЕС

Страх ли ви е било? Как лавирахте между всички тези хора, които управляваха клубовете?

- Едва ли има човек, който да не го е страх от нищо. Не съм от плашливите. Успявах да разговарям и работя с всички. Да, плашили са ме. Имаше един случай преди явяването ми на конгреса за избор на президент на БФС. Плашеха ме да не се явявам. Но и до днес се прибирам сам, не знам какво означава охрана.

Хората казват, че навсякъде, където сте били, имате успехи?

- Не искам да звучи като самохвалство. В ЦСКА обаче станахме шампиони в един от най-трудните моменти на прехода - през 1992 година. После бях в Ловеч, спасихме отбора да не изпадне. От 16-то място тимът стана 9-ти. Тогава Венци Стефанов ме покани в Славия. Имам един запис на видеокасета. Правим представяне на отбора и аз казах, че отборът ще стане шампион и носител на купата. Оказах се пророк и през 1996 година Славия направи дубъл. Мен вече ме нямаше в клуба, но ме поканиха да празненството и хората станаха на крака да ме уважат. Ето така разбирам приятелството и добре свършената работа.

Навремето проведохте допитване как да се разчита абревиатурата ЦСКА, когато настъпиха промените и клубът скъса с армията?

- Така беше, защото настъпи демокрация, ние вече нямахме нищо общо с армията. Обсъждахме с останалата част от ръководството на ЦСКА каква да бъде емблемата и се спряхме на двете лъвчета. Търсехме препратка към емблемата на АС-23. След това и за името - едно от предложенията беше ЦСКА да е (Централен спортен клуб атлантик). То обаче беше патентовано и не се стигна до промяната. Имаше какви ли не предложения, не ги помня всички, трябва да се разровя в архивите. Едно от тях, ако не се лъжа, беше Център за спорт, култура и нещо си

Вие докарахте Божидар Искренов в ЦСКА? Вярна ли е информацията, че сте му дали 80 000 долара на ръка, за да заиграе на "Армията"?

- Категорично не. След като игра в Ботев (Пловдив) правата му бяха откупени от Гриша Топалов-Шогуна, тогавашния президент на Шумен. Ние с него сме големи приятели и той ми го даде в ЦСКА. Хем да му вдигне цената, а и ако го поиска някой от чужбина, да може след това да го продаде и да получи трансферна сума. Така от ЦСКА нито стотинка не сме дали за Искренов, а само заплатата, докато играеше за отбора.

Снимка 341481

Източник: LAP.bg

Ще успеят ли ЦСКА и Левски да се доближат до хегемона Лудогорец?

- Ако не променят стратегията, не виждам това как ще стане. Много ми се иска ЦСКА да успее, но трябва да се работи и да се работи.

На какво се дължат успехите в Разград?

- Отнасям се с голямо уважение към братята Домусчиеви. Те изградиха правилна стратегия, от която вече берат плодове. Всеки си знае мястото. Аз съм привърженик на такъв тип стратегия. Собственикът да е най-отгоре, но да е намерил точните хора за всеки пост. Там са и Александър Александров, и Ангел Петричев, виждате и Методи Томанов какво прави и да не ги изброявам всички. И затова спечелиха седем шампионски титли поред. Спомняте си, че имаха чужденец треньор, но си тръгна само след няколко месеца. Българските специалисти свършиха чудесна работа.

Каква музика обичате, не е тайна, че сте бохем човек и обичате да се веселите?

- Аз винаги съм казвал, че един човек винаги трябва да цени жената. Затова събиранията на маса винаги започвам с "Девойко мари, хубава". Втората песен е "Ако умра, ил загина", тя е посветена на приятелството. И третата песен, която много обичам, е "Когато бях овчарче", защото независимо на какъв пост е човек и миг не бива да забравя откъде е тръгнал. Това ми е философията за живота. Харесвам страшно много българската музика, приятели са ми Кристина Димитрова, Орлин Горанов, Стефан Димитров. Бил съм близо до Лили Иванова и съм радостен, че съм могъл да помогна с нещичко, а те пишеха глупости...

Предаван ли сте от приятели?

- Предаван съм, много пъти. И то от приятели. Простил съм им и съм забравил. Не търся отмъщение. Никога през живота си не съм мислил за съд и такива неща. Но преди известно време пак се опитаха да се възползват от добротата ми. Мислят ме за баламурник. И сега на 64 години се замислям за съд.

Често сте казвали, че е мъжко да се плаче? За какво се разплакахте за последно?

- Снощи (смее се). На един филм. Гледал съм го 6-7 пъти, но отново потекоха сълзи. Емоционален човек съм. И не го крия, нито пък крия, когато се разчувствам. Нали затова сме хора.

Снимка 229632

Източник: LAP.bg