Цецо Йончев: В Америка реализирах мечтите си

Цветан Йончев навърши 60 години в Чикаго, където живее от години. В деня на празника той даде интервю за "7 дни спорт".

- Г-н Йончев, честит рожден ден! Тривиален въпрос, но как се чувствате на 60 и обичате ли да правите равносметка за живота?
- За 60-годишен се чувствам отлично, но все пак годините са си години и човек все трябва да осъзнава някои реалности от живота. Не се оплаквам, а и да се оплаквам, няма и кой да ме чуе (смее се). Неизбежно е да си правиш равносметки. Поглеждам назад, но не го правя само на рождени дни и на юбилейни дати. Човек винаги трябва да гледа назад, за да види какво е свършил, какво не е, за да може да вземе по-добри решения за бъдещето си. Като правя равносметки, не изпадам в много емоционални състояния, които да ме депресират. Лично аз не живея със спомените, но хората около мен ми припомнят за много неща от миналото, както и за кариерата ми. Те дори се вълнуват повече от мен. Аз живея повече с настоящето и бъдещето. Иначе много приятно ме изненада за рождения ден Георги Стойков и всички момчета от местния фенклуб на ЦСКА "Чикаго редс". Те са по изненадите и много съм им благодарен. 
- В далечна Америка се препитавате от бизнес с пицарии. Имате две, нали така?
- Всъщност, вече е една. 
- В държава, в която има много италианци, как решихте да се насочите към пицариите?
- Нищо специално, просто имам приятел, който тогава отваряше първата пицария, и реших и аз да инвестирам в нещо подобно. В Америка специално при нашето положение не са толкова много нещата, в които може да инвестираш, тъй като все пак сме имигранти и не познаваме добре бизнеса в Щатите. Нито пък да кажеш да сме учили нещо специално, за да ни даде предимство в дадена област. Просто спонтанно решение, не е нещо, което е предварително готвено и обмисляно.
- Беше ли премерен риск от ваша страна?
- Не бих казал (смее се). Просто риск и съм доволен, че успях. 
- Кое ви подтикна да направите тази крачка, да изчезнете от България?
- През годините след 90-а, когато станаха промените, най-вече политическите и икономическите, работех във футбола. С мои колеги виждахме, че нещата не вървят на добре и че това, което става, неминуемо ще доведе рано или късно до непоправимото. Осъзнах, че нямам бъдеще в България. Това е, което ме подтикна, няма някаква друга причина. От друга гледна точка съм един от малкото хора, които са напуснали Бъгария не по икономически съображения.
- Връщате ли се често в България?
- Не, рядко се прибирам, на 4-5 години веднъж
Далеч е, имам си тук среда, бизнес. Поддържам връзка с хора от България, с други близки и приятели. Не съм толкова сантиментален, не ме гони носталгията, тъй като живея в Чикаго, където българската колония е огромна и нищо не ми липсва от нашенското. Тези българи, които живеят в Чикаго, нямат носталгии както в някои други градове, където няма българска общност. Но пък човек иска от време на време да се върне към корените си. 
- Тежък ли е имигрантският живот и вие чувствате ли се щастлив?
- Болшинството от хора казват, че когато отидат в чужбина, естествено, го правят предимно за по-добро социално положение и от финансова гледна точка. Някои продължават да си ги влече след това към България. Лично за мен след толкова години в чужбина е трудно да се каже дали е тежък животът, тъй като преминах през достатъчно препятствия, за да стигна дотук. Честно казано, не виждам бъдещето си в България. Просто не виждам какво бих могъл да правя там. България не ми е липсвала през този период толкова много, както на някои други хора. Да, от време на време може да се прибера, да видя близките си, да прекарам 2-3 хубави седмици в родината. Избягвам да казвам никога, защото човек никога не знае какво може да му се случи. Не знам дали ще се върна някой ден в България, но моите планове не са свързани с това. Устроил съм се добре тук, спокоен съм, живея нормално, здрав съм. 
- Разкажете ни повече за вашето семейство, предполагам, че всички сте заедно в Америка?
- Е, вече не сме всички заедно, т.е. на едно място, защото децата пораснаха, отделиха се от гнездото. Синът ми работи в една компания за интернет доставки, а дъщеря ми се занимава с художествена гимнастика и балет
Всеки работи и действа сам за себе си, както се казва. Ние със съпругата ми се радваме на живота. 
- Доколкото е възможно вие се радвате и на футбола, макар и аматьорски. Липсва ли ви голямата игра, че станахте треньор на аматьорския Миньор Чикаго?
- Имаше настроение в българската общност тук, настояваха, че трябва да помогнем на футбола, все пак имам опит в това направление. А и честно казано, липсваше ми футболът, защото тази професия ми е на сърцето. Така започнах да се занимавам, както се казва, да си чеша крастата, ако мога да помогна с нещо. 
- Как се справя Миньор Чикаго?
- Тимът израства с всеки ден, колкото и клиширано да е. Млади момчета са, повечето от тях са играли в различни нива на професионалния и аматьорския футбол в България. Отборът съществува от 3-4 години, тепърва ще набира скорост, а трябва да отбележа, че се представя с всяка година по-добре от предходната. 
Миньор Чикаго се развива всеки сезон
Постоянно търсим по-добро място в тази силна група, в която играем в момента. С една дума, добре сме. 
- Само българи ли играят в отбора, или има практика като при професионaлистите да правите трансфери?
- Има такава практика, но на този етап само българи играят. А, с изключение на вратаря, който е македонец (смее се). Всички имат някаква школовка.
- Включвате ли се в тренировките на отбора, или само давате наставления?
- Вече не, не мога. Всяко включване може да донесе някаква контузия, която е неприятна, и затова избягвам да се включвам с по-младите момчета. 
- Макар на хиляди километри разстояние, интересувате ли се какво се случва с българския футбол?
- Ами да, в съвременните условия и комуникации човек няма проблем да има информация, въпреки че все пак не е толкова задълбочена. Все пак не е от първа ръка, а от медиите и ваши колеги, които пишат в интернет, а аз чета всичко. Сегашното състояние не ме изненадва, тъй като футболните хора това го видяха преди 20 години. Тогава обръщахме внимание, но никой не го интересуваше. 
- Някога минавало ли ви е, че два от отборите, в които е преминала част от кариерата ви - Ботев Враца и ЦСКА, ще играят по едно и също време във "В" група?
- Честно казано, не. Не съм си го представял, но явно съдбата не е такава само към тези два отбора. Дори и в Лудогорец, който също не е самофинансиращ се клуб, положението може да стане сериозно. Един благодетел утре решава да се откаже от футбола или нещо става с бизнеса му? Този клуб няма да съществува, ще го сполети същата съдба. Това е изключително погрешно, което се прави в България, но засега не е открита друга форма поне у нас. 
- Мъчно ли ви е за ЦСКА, за този голям срив в клуба, същата участ сполетя и Локомотив София, и Литекс?
- Действително губи българският футбол, и то много. Това е трагедия за спорта, но и реалното отражение на нещата, случващи се в държавата. Аз не мога да разбера много неща във футбола, където не се прави нищо, не се гледа за развитието му. Как за толкова години никой не успя да направи реформа в съдебната си система и в други сфери, но за сметка на това се направиха куп поразии в България. Получава се така, защото ние нямаме закони, на които да се опрем. Да видим кое е законно, кое не е, какво се прави и какво не се прави. 
Не може един комсомолец да води към фалит умишлено някое дружество, както и едни предприятия като Кремиковци и редица други, които, да не изброявам. Никой не е виновен за нищо, никой нищо не знае, никой да не може да даде информация какво се случва. Това е работа на държавата. Неприятно е, не мога да кажа, че не ги преживявам тези неща. Та на мен времето ми е минало в тези тимове, но по-голямата трагедия е друга. България, ако беше нормална държава, щеше да е различно. Ние като по-изостанала страна от цивилизования свят ще ни трябва доста време да наваксваме. Ако всичко беше нормално, нямаше да сме имигранти. Мъчно ми е за ЦСКА, разбира се, и то много. 
- Погледнато през призмата на времето, кои бяха най-хубавите, най-ползотворните години във футбола?
- Сещам се за доста моменти и мачове, разбира се. Някъде между 1979 до 1985 г. бе най-ползотворният период от кариерата ми. Ако говорим за целия български футбол, този период е някъде от 1970 до 1990 година. Изключвам световното от 1994 г., тъй като то не е продукт на това, което ставаше след 10 ноември. 
- Американците, с които общувате, знаят ли кой е Цецо Йончев? Карат ли ви българите да им разказвате за ЦСКА, за футбола, за някакви интересни случки, свързани с вашата кариера?
- Да, говорим, разбира се. Общо взето, хората, с които се познавам, знаят всичко. Аз съм имал случай - идва американец, чието дете тренирам, и ми разказва случай, при който е бил на ски в Аспен. Отива на почивка, а той е много богат човек. Влиза в хотела, отива на бара и гледа календар на ЦСКА, на който и аз на снимката. Той ме вижда и казва на бармана: 
Ама това е Цецо! Знаеш ли кой е той? 
А барманът му отвърнал, че е българин и е наясно кой съм. Като се върна от почивката, ме гледаше с ококорени очи и ме попита какво правя в Щатите. Не можеше да повярва, че аз съм напуснал страната и съм дошъл в Америка, за да живея, тъй като съм бил според него известен. Но това са реалностите. 
- Христо Стоичков още ли си остава най-емблематичното име, което може да отвори всички врати по света, не само в Щатите?
- Да, той е световна личност. От този калибър е и популярността на Бербатов в последни години, на Григор Димитров, който също е една голяма личност за България, независимо от това какво се пише и говори. Но все пак Христо Стоичков си остава емблема. Той просто е космополитна личност, него навсякъде го знаят и го свързват с България. За съжаление, родината ни не може да извлече капитал от това. 
- Преди няколко дни почина Трифон Иванов едва на 50 години...
- Много тъжно, много... (въздишка и затихва няколко секунди). Аз съм му бил треньор по времето когато бях помощник на Аспарух Никодимов в ЦСКА, бях в добри отношения с него. Не съм се интересувал от съдбата на абсолютно всеки от оня отбор от 1994 година, тъй като това са много лични неща. Жалко е, един млад човек си отиде, голяма звезда за бълагрския футбол, доста е дал и е направил. За съжаление това е животът, доста хора си отидоха и от моето поколение вече, но понякога спортът, колкото помага, толкова и вреди. Професионалният спорт не е за всички. Затова и ние може би понякога плащаме със здравето си цената на професионалния спорт 
Но какво да ви кажа, трудно се говори... Ако трябва да говорим с какво съм го запомнил Трифон Иванов на терена, имам спомен от първенството в Щатите, когато влетя във вратата на Мексико и я счупи. След това трябваше да я сменят. Той беше последна преграда за всички, които искаха да вкарат гол на България. Помня и гола му срещу Русия, който ни класира на Световното през 1998 година. Уникален гол, при който Христо Стоичков му центрира топката и той просто трябваше да я вкара. 
- Има ли вариант да ви видим на бенефиса на Христо Стоичков през май месец в Бълагрия?
- Както вече ви споменях, никога не казвам никога, но мисля, че не е вероятно. 
- Да ви върна и доста години назад. Вярно ли е, че сте ходили на тренировки във Враца с балканче, облепено с лика на Георги Аспарухов?
- Бях ученик още. Действително брат ми, Бог да го прости, рисуваше много добре. Беше нарисувал от едната страна лика на Гунди, беше го изкопирал много добре. Това беше годината, когато Гунди загина. 
- Слушате ли още песента "Цецо Йончев по крилото..."?
- Ами, непрекъснато (смее се)! Тук имаме клуб на феновете на ЦСКА, на който аз съм почетен председател. Когато гледаме мачове заедно, като ме видят хората, почват да я пеят. За съжаление сега, когато ЦСКА е във "В" група, няма преки предавания на мачовете и не можем да гледаме любимия си отбор. Явно ще чакаме явно по-добри времена. 
- В онези години какво не достигна на ЦСКА да играе на финал в евротурнирите?
- Онова, което не ни достигна, е опит. Големите отбори играеха по много мачове на високо ниво, а ние за първи път излизахме толкова далеч. Все пак България беше една затворена страна и чисто професионалната информация до нас достигаше много трудно. 
- А сега какво пречи на младите, на тези, подрастващите, които играят в отбори в чужбина, че не можем да се класираме на голям форум от 2004 година?
- По принцип пречи това, че разрушиха системата за подготовка на спортисти. Просто не се обръща внимание на младите футболистите, а трябва да се работи с тях. Специално в Америка има закони, които задължават определени институции и отбори да инвестират в развитието на подрастващите. Малките тренират много усърдно, много сериозно и изграждат качествата си. Ако си в България, тези неща ги няма. Постепенно умря всичко, добрите футболисти намаляват и отиват на по-ниско ниво. Ние нито имаме подготвени треньори, нито имаме подготвени футболисти. Нещата са свързани. Те, треньорите, сами ли ще се подготвят? Нали трябва да има школи, специалисти? Навремето ние бяхме от изоставащия свят. Да не би Гана и Нигерия да са били по-напред от нас, а вижте какво правят в международни състезания при различните възрастови групи. Преди години, ако едните караха лада, а ние москвич, ситуацията се промени, те се качиха на по-добри автомобили, а ние продължихме да си караме москвича
Явно футболът не ни е национална черта.
- А сокърът стана ли национална черта на американците след 1994?
- Популярността му доста нарасна и продължава да расте, но чак да стане национална черта - още е рано. Да не забравяме, че Азия, която също развива футбола, хвърля изключително много пари, даже повече от Америка. Американският футбол и бейзболът, хокеят и баскетболът са национални спортове на САЩ. 
- И нещо като за финал?
- Нямам нереализрани мечти, поне на този етап. Не говоря за това, което съм мечтал като млад. Да съм здрав и да се радвам на живота и на семейството си.