В продължението на интервюто на Станимир Стоилов пред "Тема Спорт" той споделя наблюденията си относно професията в световен мащаб. Ето какво каза Мъри пред колегата Желю Станков:
Г-н Стоилов, казвате, че имате нужда от зареждане. Това като със зареждането на батериите при телефона ли е? На него светва "100 процента зареден" и трябва да го изключиш. Не ви ли се работи вече?
- Зареждането е психологическо. Човек понякога има нужда да забрави малко футбола, да се поогледа, поослуша и да продължи. Все пак 7 години работих нон-стоп, постоянно с високи цели. Почти всеки мач, който играх, беше със залог "финал" и трябваше да се спечели. Имаше повече нервно напрежение, отколкото нещо друго. Иначе на мен работата никога не ми е пречила. Колкото повече имаш, толкова по-добре. И колкото по-високи са целите, също толкова по-добре.
Наскоро Арсен Венгер каза, че дълги години е имал време само 4-5 дни на сезон да обърне внимание на семейството си. А в останалото всичко е селекции, лагери, подготовки, мачове. Но той допълни, че сега, докато си почива, на втората седмица е усетил, че това не е той - няма го интензитетът на деня.
- Нормално е да имаш потребност да работиш. Аз не си слагам период за почивка. Много често треньорите зависят от това кои клубове ще имат нужда от техните услуги. На този етап няма случай, в който и двете страни да сме удовлетворени, затова и не се е стигнало до контракт. Така че за мен търсенето продължава. Нямам притеснения, че ще отсъствам от футбола. Когато преценя, че трябва да започна, ще го направя.
Следите ли треньорския бизнес - това лято имаше доста преминавания от едно място на друго. А и откази. Например Почетино го искат всяка година - я от Манчестър Юнайтед, я от Реал Мадрид, но той си остава в Тотнъм...
- Треньорската професия в световен мащаб отива към стабилност, особено в големите страни. Там договорите са важни, те са и "валидни", както обичаме да казваме ние. Естествено, забелязвам голям интерес към източните финанси - Китай, Япония, Арабския свят. Все повече хора се отправят натам. В Англия трудно се взима решение за смяна на мениджъра, както се казва, има някаква английска консервативност в това отношение. Например в случая с Почетино - мисля, че той се чувства щастлив и доволен от работата си. Вижда потенциал в отбора, който е изградил. Да, не може да се конкурира като финанси с най-големите клубове, но щом е в Топ 4, значи неговата работа е прекрасна. Знаете, че в Англия всичко е до положителния баланс. Имаш ли такъв, както и резултати на терена, значи всичко е точно, особено пък когато собственикът ти е от еврейски произход, както е в случая с Тотнъм.
Арсен Венгер затова ли се задържа толкова дълго в Арсенал? В последните десетина години нямаше резултатите, които искат феновете, но винаги бе в Топ 4, а бордът на директорите казваше, че финансовият баланс е положителен...
- Венгер остана толкова дълго, защото изпълняваше задачите, които му бяха поставени от американските собственици. На мнение съм, че където има английски и американски собственици, особено последните, са най-стабилни нещата. При тях има и най-дългосрочно сътрудничество с треньорите. При Венгер беше ясно и точно казано, че трябва да "е на плюс". А за да са така нещата, бе необходимо да е в Шампионската лига. Почти винаги това се изпълняваше, а отделно от това спечели и няколко трофея в последните години, което е суперположително за него. Мисля, че ако пожелае, още утре може да започне работа където си поиска. Помня кога се запознах с него - ходихме в Япония и играхме един мач срещу Нагоя, на който тогава беше треньор - беше 1995 година, Левски срещу Нагоя. Следващата година отиде в Арсенал. Според мен той търси клубове, които искат трайно да развиват проекти. А те не са толкова много в света. Има английски, френски, испански тимове, които могат да поставят такива задачи, но за него най-важен е един проект.
В Италия защо се случи в едно лято грандовете накуп да сменят треньорите си? Ювентус, Интер и Милан са с нови наставници, а и Рома има такъв. Защо напоследък на тези клубове не им се получават нещата в евротурнирите?
- Като изключим Ювентус, другите клубове загубиха себе си. Също така при тях имаше честа смяна на собствеността - говоря за Интер и Милан, а това довежда до сътресения. Босовете са по-емоционални и по-често сменят треньорите. Няма ги тези Интер и Милан, особено втория тим, който беше с трайно присъствие навсякъде. Отборът имаше и дългогодишни треньори. Но може би напоследък назначаваха наставници без достатъчно опит и успехи. Подвеждаха се повече по имена или пък заслугите на някого като футболист - Индзаги, Гатузо. А това в 90 процента от случаите не носи резултат. Звезди по заслуги получават треньорски постове, после трудно защитават амбициите и всичко приключва с крах. Моето мнение е, че всеки бос трябва да намери своя треньор. Този, който ще пасне на философията и идеологията на клуба. Това според мен е проблемът на италианските тимове. Да вземем Гатузо, който няма такива големи успехи, за да води клуб от ранга на Милан. Да, беше голям футболист, може и да стане такъв треньор. Спалети пък не е наставник за Интер, това е. Не си пасна с ръководителите. Но за мен сериозните проблеми дойдоха от това, че често се сменяше собствеността и дойдоха ръководители от Изток...
Футболът се глобализира, както се казва, "кръвта се смеси". Защо при треньорството не е като при играчите? В Италия болшинството са местни треньори, така е в Германия, Испания и Франция. Защо няма такова преливане, както при футболистите?
- Много от разсъжденията са, че един треньор трябва да знае езика, за да комуникира добре с играчите. Макар че добър наставник може да научи езика за 3-4 месеца, както беше случаят с Гуардиола в Германия. Така че, когато искаш, а и ти поставят такава задача, се случва. Не е необходимо да си местен и да познаваш в детайли нравите. Това също са причини, но са малки. На всеки клуб му трябва треньор, който разбира философията му и може да развие игровия стил. Най-важно е наставникът да пасва на манталитета и разбиранията на клуба.
Защо според вас Англия не произвежда добри треньори? А именно там се въртят най-много пари, играчите са най-скъпи, интересът е най-голям. Те нямат местен мениджър, който да е ставал шампион от дълги години...
- Мисля, че не е толкова до производството на добри треньори. Според мен прекалено обширно е понятието. Защото си имат Чемпиъншип, Лига 1, Лига 2 - те също са на много високо ниво и за там трябва да имаш добри качества. От друга страна, богатството на големите клубове ги подтиква да взимат най-добрите имена, топтреньорите. Може би това донякъде пречи на английските треньори. По принцип Англия никога не се е славила с масовост на силни наставници. Да, имали са големи фигури като Боби Робсън - Бог да го прости, когото познавам от Португалия. Той влизаше в топтреньорите. Предишните им наставници бяха в "английски стил". Новото поколение навлиза - Франк Лампард, Гарет Саутгейт... Те според мен ще се издигнат на нивото на Почетино, Гуардиола.
На национално ниво също са редки случаите, в които чужденец води дадена селекция, какъвто бе вашият случай с Казахстан. Например и ние можем да си позволим чужденец, но...
- Аз не се смятам за чужденец в Казахстан защото преди това дълги години работих в Астана. Познавах и последния футболист във Висшата им лига. Бях минал адаптационен период и знаех всичко, което ме интересува за качествата и класата на играчите. Но проблем винаги има в изграждането на стила, който искаш, както и на резултатите, които искаш да постигнеш. Обикновено и последният тим в ранглистата, като смени наставника, иска с новия веднага да започне да печели, въпреки че този тим може да има 1 победа на 3 години. Проблем в националните тимове е, че треньорите не могат да работят всекидневно с играчите, за да изградят стил. Селекционерите зависят от емоцията и шанса както и от класата на футболистите, с които разполагат. Ако трябва да дам пример със себе си - преди Бербатов да напусне националния отбор, нивото бе едно, а след това друго. Тимът ни опустя откъм класа и това веднага се отрази на резултатите. Напускането на такива футболисти е огромна загуба. Ако той бе продължил, нашият отбор щеше да има нивото да се бори всеки път за класиране на голямо първенство. Ние имахме топфутболист, който гледаше отстрани, а това бе супернеприятно. А аз го усетих на своя гръб. И имаше периоди - "до Бербатов" и "след Бербатов". С него имахме тим, който можеше да вкара гол на всеки и да победи всеки. Просто имахме класа. Същото важи и за Мартин Петров, но той тогава бе в период на постоянни травми, които го застигнаха. А и ранното излизане на Стилян Петров ни довърши. След това имахме отбор, но той нямаше такава класа, липсваха доброто подаване, завършекът. Бяхме като обикновен бензин, а не супер-качество, такъв с висок октан.
