Всичко започна през есента на 1979 г. Макар и да съм роден в Казанлък, живеехме с родителите ми в Стара Загора. В махалата ни, разположена точно под входа на парк "Аязмото", всички деца бяха от "Берое". Така беше - за да си модерен, трябва да си от нашия отбор, и да знаеш имената на футболистите. И най-вече искрено да обичаш "Берое".

Бил съм на 10 години, когато чичо Слави, таткото на моето съседче Борислав, предложи да ни заведе на мача с "Левски". Той трябваше да се играе на другия стадион "Локомотив", тъй като градският беше в ремонт.

Още помня претъпканите трибуни, наситени с цигарен дим, миризма на мъжка пот и неособено цензурен език. Когато излезе отборът на "Берое", от трибуните избухна хартиена експлозия. Стотици хиляди етикети от бира "Загорка" и безалкохолни напитки полетяха във въздуха. Хвърчаха ленти от касови апарати, развяваха се знамена. Понесе се песен "Няма мое, няма твое, светът е Берое!"

На терена нашите изиграха страхотен мач и спечелиха с 3:1. Два от головете вкара един симпатяга по прякор Бръснаря, той щеше да стане един от футболните герои на детството ми. След всеки от тях Бръснаря тичаше да се мята на дюшеците в сектора за висок скок на лекоатлетическата писта. По-късно разбрах, че се казва Георги Стоянов. А прякорът му идва оттам, че баща му държи бръснарница недалеч от нас. Другият ни голям играч беше Петко Петков. Както щях да разбера, това беше футболният Господ и най-голям голмайстор на "Берое". Не само тогава, ами за всички времена.

Към края на мача народът почна да пее "Днеска "Левски", утре "Арка", идва ред на ЦСКА!" Пехме и ние с Борката, келеши от махалата. "Арка" се оказаха едни поляци от град Гдиня, с които "Берое" щеше да играе в турнира за Купата на носителите на купи. Паднахме 2:3 в първия мач на тяхна земя, но предстоеше реванш в Стара Загора.

Ден преди този мач с баща ми Венелин ходихме в София. Имах някакъв проблем в главата, бях получил припадък докато спя, и трябваше да ме прегледа професор Божинов. Спахме в наши познати, а сутринта хванахме самолета обратно за Стара Загора. В онези години беше така: имаше по два полета дневно от столицата до летището в "Кольо Ганчево" и обратно.

Знаех, че същия ден съм освободен от училище, и още в самолета се примолих на баща ми да отидем на мача с "Арка". Отначало не искаше, но се претръшках и накрая склони. В онзи следобед стадион "Локомотив" отново беше препълнен, знамената се развяваха, а хартиената експлозия този път се оказа още по-зрелищна. Бихме с 2:0, головете ги вкараха Бръснаря и Петко. Чук беше! После във вестника видяхме изпълнението на Петков с текст под снимката "Втори гол във вратата на "Арка" - "Берое" продължава напред".

Вече знаех имената на футболистите. Пазеше ни Коста Костов, неговата съпруга работеше в тото-пункта до нашия блок. В защитата играеха един къдрав батко със запомнящата се фамилия Кашеров, един тъкмо завършил ученик от сградостроителното училище Динко Димитров (брат му Георги наскоро беше отишъл в ЦСКА), друг когото наричаха Илийката, и Теньо Минчев. Последният беше доста безкомпромисен, и когато някой от онези отсреща контузеше някой наш играч, цялата публика викаше: "Теньооо, запиши го в тефтера!" Демек, да му види сметката.

Отдясно по крилото играеше Таньо Петров - Чапара, което е местна порода гълъби с нестандартен полет. Около девятката ни Петко Петков бяха един мустакат здравеняк Стефан Стефанов, друг от любимците на публиката Стефан Найденов, плюс някакъв къдрокос пич на име Пламен Липенски. Познавах и Ангел Янев, той беше от казанлъшкия ни тим "Розова долина", преминал в "Берое" (синът му Христо Янев е познато име на днешните запалянковци). Играеше и Теньо Тенев, той ни беше идвал на гости вкъщи, тъй като се познаваха с баща ми. Като главен редактор на вестник "Марица-Изток" в Раднево татко беше в управителния съвет на местния тим "Миньор", откъдето Тенев наскоро беше дошъл в "Берое". Да познаваш футболист в онези години беше голяма работа.

Няколко дни след мача с "Арка" във Второ основно училище по-големите от седми и осми клас казаха, че ще играем с "Ювентус". Това вече се коментираше и по улиците в целия град. Срещу нашите храбреци щяха да излязат единадесет национали на Италия. Почти три седмици се обсъждаше дали Петков ще успее да вкара гол на прочутия им вратар Дино Дзоф. Гадаеха кой от "Берое" ще пази голмайстора им Роберто Бетега, кой ще се занимава с Пиетро Паоло Вирдис, и кой - с Франко Каузио. Споменаваха се имената и на Клаудио Джентиле, на Джузепе Фурино, на Серджо Брио, на Антонио Кабрини. Оказа се, че няма да играе Гаетано Ширеа.

Такъв отбор никога преди това не беше идвал в Стара Загора. Действително, шест години по-рано "Берое" беше разгромил с 3:0 "Атлетик" (Билбао) в същия турнир, имаше на сметката си и 7:0 срещу солидния "Аустрия" (Виена) за Купата на УЕФА. Но "Ювентус" беше друга бира. Е, за сметка на това ние си имахме "Загорка", най-добрата българска марка. А двубоят щеше да се проведе точно под бирената фабрика...

По онова време стадион "Локомотив" нямаше козирка. Валеше дъжд, и нямаше начин поне журналистите от Италия и евентуално някой представител на фамилията Аниели да стои под дъжда, който се изливаше над Стара Загора. Три дни преди двубоя построиха един навес от винкели и армирано стъкло. Всичко беше готово.

За този мач билети в свободна продажба почти нямаше. Повечето места се разпределяха от профсъюзите, и то само за доказани беройци. Майка ми успя да вземе два билета от квотата, която се полагаше на градския вестник "Септември". За щастие, бяхме първа смяна на училище, и около 13 часа с баща ми поехме към стадиона.

Какво нещо е футболът! Целият град беше тръгнал на мач. На сладкарница "Първа стъпка" имаше кордон от милиция. Пускаха нататък само хора с билети. С благоговение преминахме, като показахме пропуските. Отвсякъде се развяваха знамена. Аз се бях накиприл с чисто нов зелено-бял шал, от току-що пуснатите в продажба в магазина на слепите. И до днес помня цената му - 3.20 лева.

Вътре вече нямаше къде да се седне. Беше претъпкано, хората напираха към пистата. В стадион с около 12 000 места се бяха наврели двойно повече хора, че и повече. Добре, че още на влизане видяхме един наш семеен приятел - капитанът от милицията Митко Маринов, който беше охрана. Щяхме да гледаме мача при него, зад южната врата, седнали на едни найлони.

Агитката на "Берое" беше от отсрещната страна. Когато нашите излязоха да загряват, стадионът се взриви! Навсякъде хвърчаха етикети, всичко живо скандираше името на отбора. Издигна се огромен плакат "Бог прощава, Берое - не!" и трибуните запяха мелодията на Триумфалния марш от "Аида" на Верди. Започваше се...

Днес си давам сметка какво чудо всъщност съм гледал. Срещу отбора на Джовани Трапатони, срещу Бетега, Дзоф и останалите звезди излезе нашият храбър тим. Треньорът ни Иван Танев от село Гита щеше да се бие против "Ювентус" с Петко, Чапара, Бръснаря и Коцето вратаря. Интересно, че тогава всички вярвахме в силата не само на "Берое", ами и на нашия футбол въобще. Днес някой може и да напълни гащите, когато има срещу себе си такъв противник. Но в очите на всички беройци се четеше, че излизаме да ги бием.

Петко Петков срещу Клаудио Джентиле в миг от паметния мач "Берое" - "Ювентус"

Петко Петков срещу Клаудио Джентиле в миг от паметния мач "Берое" - "Ювентус"

В локвите на терена не стана кой знае каква игра. Но помня, как Дзоф изби в последния момент един удар на Теньо Минчев. Онези също имаха положения. Първото полувреме завърши без гол, почна второто. Нашите се държаха чудесно, но гол все още нямаше.

Вече вървяха последните минути, когато стадионът изрева - дузпа! Не видях какво стана, тъй като бяхме от другата страна. Само помня как съдията влетя в тяхното наказателно поле и показа точката. По-късно научих, че Марко Тардели е съборил Петков.

Кой да бие? Чух: "Бръснаря, Бръснаря..." Този велик и безстрашен футболист с №6 заложи топката, засили се и стреля. В следващия момент всички скочиха и закрещяха.

Бръснаря бележи от дузпа във вратата на "Ювентус"

Бръснаря бележи от дузпа във вратата на "Ювентус"

Това беше! Играхме още малко, съдията показа червен картон на Теньо и някой патриот удари тъчрефера с бутилка в крака, а след това дойде краят. Бяхме победили "Ювентус", един от най-силните отбори в света! Тогава още не знаехме, че три години по-късно тези футболисти щяха да триумфират като световни шампиони на мондиала в Испания. Но знаехме, че нашият "Берое" надигра един от най-големите отбори в света. Дни наред ходехме нафукани, а зелено-белият шал не слизаше от врата ми.

Три дни по-късно ударихме и ЦСКА с 3:2, като на почивката водехме с 3:0. Тогава за пръв път отидох на мач сам, с няколко приятелчета и без родителски надзор. Без никакво съмнение, "Берое" притежаваше страхотна класа. Приехме го за нещо нормално - след като си се справил с "Ювентус" в сряда, защо да не биеш бъдещия шампион ЦСКА в събота...

Реваншът в Торино се игра по нощите на 7 срещу 8 ноември. Сутринта изтърчах до панаира с блъскащите колички и пушкаджийниците, опънат зад обръщалото на автобусите до градския стадион. В 10 часа беше отворено само стрелбището на бай Моньо. От него научих, че сме паднали 0:3 на стадион "Комунале". По-късно щеше да се разбере, че това е станало след продължения. Че в последната минута Чапара е ударил греда. Че при втория гол на "Ювентус" топката е излязла поне половин метър навън, преди да бъде подадена на Франко Каузио. Че след края на редовното време някакви съмнителни господа с бомбета са ходили да съветват швейцарския арбитър Бруно Галер как да свири...

Тогава за пръв път изпитах истински футбола във всичките му измерения. Изпитах възторга и страданието. Повече от 40 години по-късно мога да кажа, че съм гледал какво ли не по футболните терени. Бил съм на световни и европейски първенства, жив свидетел съм на САЩ-94, на какви ли не триумфи. Но моят най-ценен мач е този на "Берое" срещу "Ювентус", с гола от дузпата на Бръснаря и песента "Няма мое, няма твое, светът е Берое" в изпълнение на онзи претъпкан стадион "Локомотив" в Стара Загора. И с онова зелено-бяло шалче, което си пазя и до днес.

Инициатива на Българска асоциация на спортните журналисти: Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.

#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи.