В днешните неособено леки времена за футбола ни равносметките неминуемо навяват тъга. Преглеждайки списъка на големите треньори на България, най-очевидният извод е, че почти всички от тях вече са извън активния оборот, а младите лица се броят на пръстите на едната ръка. Това не са тенденции от днес и от вчера, но лошото е, че негативният тренд трайно се задълбочава.

Ако трябва все пак да потърсим някакъв оптимизъм, е, че вече сме натрупали опит в оттласкването от дъното. А по отношение на треньорския занаят дълго време сме били именно там. Ако приемем официалната версия, че първият ни футболен клуб е създаден през 1909 година, а за организирано развитие на играта у нас може да говорим чак от 1923-та с учредяването на Българската национална спортна федерация (БНСФ), то веднага става ясно, че треньорският въпрос няколко десетилетия поред е извън сферата на приоритетите. На практика до края на Втората световна война разчитаме основно на чужденци. Доколкото се изгражда някакъв съвсем ограничен контингент от местни кадри от средите на бившите футболисти, опитът му е изцяло емпиричен, лишен от почти всякаква методическа подготовка, а за школовка зад граница никой дори и не си помисля. Трудно е и да бъде другояче, при положение че в онези години футболът ни е аматьорски и само в най-големите клубове може да се говори за някакви наченки на професионализъм.

Нещата се променят през 1948 година, когато Централният футболен комитет (тогавашният еквивалент на БФС) решава паралелно с учредяването на А група да организира и първата треньорска школа у нас с двумесечен курс. На 4 октомври кандидатите пристигат в София за приемния изпит. На него се явяват 48 души, като бариерата минават 27 от тях - почти всички бивши авторитетни състезатели от големите градове на страната. Заниманията започват на 6 октомври. За главен ръководител на школата е определен известният спортен педагог Тихомир Каранов. Фактически основен лектор обаче е тогавашният селекционер на А националния отбор унгарецът Андор Хайду, който се придържа към моделите на средноевропейската школа. В тактически порядък се акцентира върху системата WM, разработена от Хърбърт Чапман в Англия в средата на 20-те години с отчитане на последващите подобрения в нея. Паралелно с това се изучават методика, психология на спорта и анатомия. Занятията се водят в сградата на бившия френски колеж в квартал "Лозенец", а практиката - на тогавашното игрище "Левски", където впоследствие е издигнат Националният стадион. Като първенец на курса завършва бившият футболист на Славия Христо Минковски-Мути. "Най-изненадващото за нас бе, че наред с теорията и практиката на футбола голямо значение се отдаваше на методиката. С колегите даже си казвахме, че с нея лягаме и ставаме. На всички ни стана ясно, че прогрес без методика е немислим", спомня си след години той.

Малко по-късно на специализация в СССР са изпратени Крум Милев и Стоян Орманджиев, които след завръщането си в страната поемат съответно ЦСКА и националния отбор. В следващите няколко десетилетия с цялостното развитие на футбола ни започват да се оформят и знакови фигури на пейката. С няколко минимални изключения те са по-скоро ситуативни прагматици, стараещи се да оптимизират максимално наличния кадрови ресурс, без да се придържат към твърда тактическа концепция.

За разлика от футболистите, нашите треньори обаче не успяха да се възползват от падането на границите през 1989 година и днес, за голямо съжаление, те са обречени да бъдат маргинали на глобалния пазар. Причините за това до голяма степен са обективни, като значителна част опират до политическото менажиране на спорта ни в епохата на социализма. От една страна, ние нямаме довоенните традиции на средноевропейците от бившата Чехословакия и Унгария. От друга страна, изостанахме на светлинни години от експортния модел и лобито, което си изградиха екс-югославските републики. Затова не бива да храним и капка съмнение, че, ако Мъри Стоилов се бе родил на запад от Драгоман, днес щеше да води отбор минимум в Топ 15 от първенствата на Европа, а не да лови риба вече втора година. На този фон трябва да сме безкрайно щастливи от пробива, който Ивайло Петев е напът да направи с националния отбор на Босна и Херцеговина. Това все пак ни оставя някаква надежда, че с времето следващите страници от настоящето четиво ще се допълнят с нови имена.