Някои снимки остават в паметта като жалони на времето - запечатват мига, който никога няма да се повтори, и мита, който изгражда съзнанието. Една фотография, разпространявана като картичка преди 55 години като подарък за точен изстрел по панаирджийските стрелбища, разтуптява сините сърца и до днес, а мнозина от феновете ветерани са готови да се закълнат, че на нея е най-силният тим във вековната история на Левски, отбор, прекъснал нетипична за клубните традиции суша без шампионска титла от 12 дълги лета.
На нея небето е синьо, бели облаци шарят над новопостроения (и още недовършен) "Герена", Аспарухов ни дарява с лъчезарната си усмивка, до него Соколето дяволито се хили на шегите на Мамута, Патрата е на седмото небе от щастие, а Сашо Костов сякаш замисля поредния си майтап с някого. Над тях в костюм се е изпъчил Татко Руди Витлачил, от едната му страна станалата легендарна синя фланелка с бели ръкави гордо носи бъдещият Сив кардинал на футбола ни Иван Вуцов, а до дясното рамо на треньора е... един от невъзпетите герои на успеха, известен с прякора Бегача. Всяка футболна единайсеторка има нужда от гении като Гунди и Йогата, които да обират овациите от трибуните, но и от скромни, почти анонимни труженици като Бегача, Джак Раби, Дълга Мара и Джеси. Амалгамата между тях ражда легендата, която живее далеч след като моментът, закован на фотото, безвъзвратно е отлетял.
Името на Георги Златков, който днес навършва своите 80 лета, го няма в световните енциклопедии, той не успя да стане и национал на България, а от футбола не натрупа състояние. В пари, не в спомени. В епоха на фалшив аматьоризъм и на неподправен социализъм се водеше на работа в кожарския завод в Гара Искър, което му даваше единствено привилегията да си купи изгодно и без ред... кожух. Но няма друг възпитаник от миньорската школа, който е играл и ставал шампион в двата ни исторически гранда, като е бил и от двете страни на барикадата във футболен сблъсък №1. Действаше навсякъде, където налагаха клубните интереси - бе стопер в двойка с разположения зад него Иван Вуцов и често му бе поверявана персоналната опека на най-силния противников нападател. Днес вече няма такива "сенки" по терените, останаха в романтичното минало на играта. Когато трябваше, бе изтеглян по-напред в средата на терена, където също изпълняваше дефанзивни функции.
Години по-рано пък дебютира с номер 2 на гърба в славната единайсеторка на армейците с предводител Крум Милев. И днес с чувство на оправдана гордост може да каже: "Аз съм голям късметлия! Изкарах 6 чудесни сезона в двата най-големи български клуба през най-силното десетилетие на родния футбол. В ЦСКА играх 2 години като войник в компанията на Иван Колев, Димитър Якимов, Гацо Панайотов, Никола Цанев. Да се наредиш на 20-21 години в един отбор с такива величия бе истинско щастие. Незабравими ще останат и следващите 4 сезона, които изживях в Левски рамо до рамо с Гунди, Жоро Соколов, Патрата, Теко Абаджиев, Сашо Костов." С тях през есента на 1965 г. той влезе завинаги в историята на синия клуб, като бе несменяем титуляр при дебюта на Левски в евротурнирите срещу шведския Юргорден и славната Бенфика на Еузебио. Лебедовата му песен със сините бе спечеленият с 3:0 финал за купата срещу Спартак Сф на 16 юли 1967 г.
А колоритният прякор идва още от детските му години. "По ливадите край Перник често устройвахме надбягвания. И аз винаги бях първи. По-късно, във футбола, рядко позволявах някой да ме надбяга. И така станах Бегача", си спомня юбилярят, който дълги години след състезателната си кариера шлифова пернишките диаманти в клубната школа. Едно от неговите открития стана и футболист №1 на България - вратарят на лудогорци Владислав Стоянов.
