То какво ли ни е наред, та и футболът ни да върви напред. И въпреки това списъкът с "чужденците", на които Красимир Балъков ще разчита за евроквалификацията с Англия, издава тежка диагноза. Не че през по-голямата част от историята на играта страната ни е била сред водещите сили, но чак пък такава глуха провинция никога не сме били, поне не и откакто Царят на спортовете е едно от основните зрелища на телевизионния екран. Българският футболист, най-общо казано, е почти непознат или нежелан вид за голямата игра. Нямахме нужда от повиквателните на селекционера, за да го констатираме, те просто потвърждават до каква степен сме се превърнали в почти анонимна периферия на футболния свят, към която все по-рядко поглежда някой.

Този уикенд, например, стартира последната лига от елита на Европа - Серия А. Италианското първенство е и последният шанс да имаме представител в шампионатите от Топ 5 на континента, освен ако Каляри наистина не вземе да преотстъпи Кирил Десподов на Кротоне или друг втородивизионен отбор. Е, може и Фиорентина да призове Петко Христов от "каторгата" Бишелие, но на този етап юношата на Славия стартира в третото ниво на Ботуша. В останалите 4 първенства от голямата петица (колкото и да е очевидно, че Франция все пак отстъпва осезаемо на другите) наши футболисти изобщо няма. В списъка на легионерите има отбори, чиито имена просто ни втрещяват.

Снимка 438631

Източник: facebook

Арарат, да речем (име легенда за Армения, разбира се) - кога България е имала национал, припечелващ хляба си в тази бивша съветска република? Не е проблемът, че това момче Георги Пашов е сред избраниците, а че играе в шампионат, който и сега е много по-слаб от "А" група (44-о място в клубната ранглиста на УЕФА, България е на 28-мо). Карабах също не звучи много авторитетно нито за развитието на Симеон Славчев, нито за реномето на България, нищо, че всъщност Азербайджан е вече пред България в същата тази класация. Има още две страни, които са по-назад дори от нас в класирането с коефициентите, но наши национали се препитават с уменията си в техните първенства - Георги Миланов в Унгария и Васил Божиков в Словакия.

Потресът е пълен, когато стигнем до Георги Сърмов, който играе в Германия, но... в Трета лига!!! Някакво прилично ниво и минимална утеха носи присъствието на тримата от руското първенство (№6 в ранкинга, точно след голямата петица) - Ивелин Попов (Ростов), Николай Димитров (Урал) и Георги Костадинов (Арсенал Тула), както и стартиралият силно кариерата си в Португалия (№7 в класациятана УЕФА) с екипа на Жил Висенте Божидар Краев. Страхил Попов също играе в първенство от първата десетка на Европа (Турция), макар и името на Касъмпаша да не вдъхва особено доверие като доказателство за класа. И толкова.

Снимка 427884

Източник: LAP.bg

Да не би пък Красимир Балъков да е пропуснал някой наш сънародник, който все пак играе в шампионат, класиран по-високо от нашия? Едва ли. Има и такива примери, но не са много, а и не са впечатляващи. Борислав Цонев носи екипа на Интер Запрешич (Хърватия е под №15 в ранглистата на УЕФА), има и трима наши сънародници по паспорт в Кипър (№18 в класацията) - Марио Кирев (Олимпиакос Никозия), Орлин Старокин и Чигози Удоджи (Еносис). Не се смейте, някогашният футболист на ЦСКА, роден в Нигерия, е с българско гражданство. Едва ли звучи сериозно той да бъде изобщо споменаван, но пък отборите на доста от повиканите в националния тим не звучат по-убедително от този, в който играе Удоджи. Не ме разбирайте погрешно. Далеч съм от мисълта да критикувам или да се подигравам на българските футболисти заради неособено престижната им месторабота. Това, което ме притеснява, а вероятно тревожи и всеки нормален любител на футбола у нас, все останал непотопен от апатията към всичко случващо се наоколо, е защо марката "Български футболист" девалвира с такава фрапираща скорост? Защо "стоката", която се произвежда по нашите земи, става все по-нежелана и все по-малко търсена?

И не говорим само първенствата от Топ 5 на Европа. Ако разгледаме присъствието на наши футболисти в шампионати от първите 20 в клубната ранглиста на УЕФА (използваме клубната ранглиста, защото тя показва нивото на шампионата, макар и донякъде субективно, чрез представянето на отборите от всяка страна в евротурнирите), отново почти ни няма на картата. Вече споменах Боби Цонев, както и тримата с български паспорти в елита на Кипър. Впрочем, сякаш вече не е трудно да си дадем сметка защо Левски изглеждаше толкова жалък срещу АЕК Ларнака, но това е само нюанс по темата.

Снимка 391439

Източник: LAP.bg

Българският футболист е непознат вид в първенствата на Белгия, Украйна, Холандия, Австрия, Чехия, Дания, Шотландия - страни, в които наши легионери са се представяли успешно в различни периоди в последните три десетилетия. Още по-фрапираща е липсата на българско присъствие дори в елита на Гърция, където нашите играчи винаги са били търсени. Същото важи и за Турция - Страхил Попов е единственият ни представител в Суперлигата, в която до преди десетина години имахме половин дузина представители. В Сърбия също липсват българи, а западните съседи са 9 места пред България в ранглистата на УЕФА.

Разбира се, има няколко момчета, които претърпяха сериозни контузии в последната година (Михаил Александров и Ивайло Чочев са най-очевидните примери), а са показали, че имат ниво за челните 5 лиги в Европа или много близо до тях, но именно травмите им ги оставят далеч от националния отбор. Тези изключения все пак не могат да променят правилото, тенденцията, която се натрапва повече с всяка изминала година. Българският футболист става все по-неконкурентноспособен на европейския пазар. И коренът на проблема по  всяка вероятност не е в самите индивидуалности, а в средата, която ги отглежда. Не ми се вярва цяло поколение да е чак толкова втрещяващо посредствено. Едва ли липсва талант, тъй като все пак чужди клубове търсят нашите момчета, които току-що са започнали професионална кариера. Но дарбата наистина е само 1 процент от уравнението, а в днешно време все по-голямо значение играят други компоненти като физическа подготовка, тактическа грамотност, дори езиково познание. В някакъв етап, още преди тези момчета да погледнат към чужди хоризонти, те вече са изоставали решително от свои връстници от повечето европейски страни. И това изоставане започва не от ранните години на мъжкия футбол, а почти сигурно още някъде в "кадетска" възраст (преди 16 години), може би и по-рано. Затова, когато стъпят в Италия, Германия или Англия, става ясно, че имат да наваксват страшно много, за да бъдат равностойни на конкуренцията. Може би някой ги е лъгал, че само с талант ще успеят, може би наивно са повярвали, но по-скоро корените на злото са други.

Снимка 427685

Източник: LAP.bg

Наскоро имах честта и удоволствието да разговарям с легендата на българския баскетбол Петко Маринов по случай 70-ия му юбилей. Попитах го къде вижда проблемите при младите в играта с оранжевата топка. "Изчезна една дума - натоварване", беше едно от обясненията на Майстора. Ако това важи за баскетбола, то се отнася в тройна по-голяма степен за футбола. Подрастващите в повечето наши клубове са много далеч от интензивността на тренировките и от времете, което отделят за подготовка, в сравнение със своите връстници. Но за това не са виновни момчетата. Не са виновни също така, че им се налага да тренират на сгурия, по изкривени от къртичини ниви или пък постоянно на изкуствено покритие, което създава предпоставки за сериозни контузии в ранна възраст. Не са виновни децата дори за болните амбиции и его прояви от страна на своите родители - не всички, но много от тези родители смятат, че щом си плащат такси или спонсорират школата, значи отрочето им трябва на всяка цена да играе. А виновен ли е треньорът на тези деца? Със сигурност носят отговорност, но пред кого? Пред родителя, който се държи като негов работодател, или пък пред същинския си работодател, който дава на своя служител, по-ниска от тази на пазача на паркинга, а освен това рядко се сеща, че този негов служител от ДЮШ-а има нужда от периодични обучения, допълнителна квалификация, опресняване на познанията, запознаване с актуалните тенденции. За използване на модерни методи, внедряване на технология, анализ на данни изобщо е излишно да споменаваме.

"Хвърли им една топка и да се оправят". Ей това ни е цялостното отношение към футбола при подрастващите. И после се чудим защо всепоглъщащата посредственост се репродуцира във все по-големи размери. На базата на каква логика тогава да бием Косово - отбор, който има няколко футболисти в Топ 5 на Европа? Няма как да се случи и няма да се случи скоро. Така че Красимир Балъков каквито и фокуси да прави, трудно ще извади от ръкава си някой неподозиран талант, който изведнъж да промени всичко.

Впрочем, девалвацията на българския футболист е очевидна в последните 5-6 години. Т.е. говорим за играчи, които са навлезли в детско-юношеския футбол около средата на миналото десетилетие. Чакайте, не започна ли тогава ерата на настоящото ръководство на БФС? Сигурно е някакво съвпадение. Както добре знаем, във футболния съюз никога не са виновни за нищо....