"Няма твое, няма мое, всичко е Берое!". След 20 години този култов девиз припомня славата на 12 април 1986 година. Тогава в късния следобед на стадиона под Аязмото България се сдоби с един необикновен и чаровен шампион. Берое узакони титлата си в последния кръг срещу Славия с победа с 1:0. След дългата "червено-синя" баналност футболната ни родина се обагри в зелено.


...Часът е малко след 20. Денят е 12 април. Годината е 1986-а. Няколко часа след като в последния 30-и кръг Берое е победил Славия с 1:0 с гол на Васил Драголов в 7-ата минута в един аперитив в града под липите за малко не е застрелян човек.

Радостта от спечелената шампионска титла едва не прераства от шампионска еуфория в старозагорска трагедия. Участниците са трима. Един от шефовете на Берое Бончо Мерджанов, военният хирург доктор Шомов и главният съдия на мача Димитър Димитров, известен с прякора Паламуда заради това, че е бургазлия. В един момент хирургът вади пистолет и съвсем хладнокръвно заявява размахвайки пищова: "Ще го гръмна тоя Паламуд. Да ни държи цели 83 минути на кътни зъби. Можеше да направи така, че да успокои мача.".
Арбитърът, който е поканен на почерпката, побледнява като платно. В този момент Мерджанов става от стола си и с решителна стъпка отива към обезумелия доктор и му изтръгва пистолета...

Този случай, свързан със събитията около титлата, се носи като анекдот из Зарата.
Има и психологически паралели защо третото място от 1972 година е по-скъпо на някои хора от първото през 1986-а. Покрай това се носят и индивидуални спорове.

Кое дясно крило е по-митично за Берое - дали Борис Киров, или Йордан Митев. И кой център-нападател е по-славен - Петко Петков или Мюмюн Кашмеров. Ако се приравни в световен план, проблемът е като при "лалетата". Кое поколение на Холандия е по-привлекателно - дали световните вицешампиони от 1974 и 1978 г., или европейските първенци от 1988.

Или Франция на Платини с драмата от Мондиала в Испания през 1982 срещу "петлите" на Зидан световни шампиони от 1998. Конкретно за по-старото поколение беройци третото място е по-скъпо заради няколко неща.

През 1970 г. тимът е изгонен незаслужено от "А" група заради Левски. После се връща триумфално още следващия сезон. През ранната пролет на 1972 г. градът е разтърсен от смъртта при катастрофа на един от любимците Петко Бароков. В известен смисъл бронзовите медали са посветени и на него. И накрая те са извоювани в битка с истинските ЦСКА и Левски. За много хора е ясно, че по онова време третото място в "А" група си е равно на титла, защото за военния ЦСКА и милиционерския състав на Левски свирят съдии и работят всички. Просто първите две места са окупирани предварително.

А от титлата на 1986 -а тегне мачът от предпоследния кръг, когато Левски губи на "Герена" от Берое с 2:3. Наскоро Сираков заяви:"Играхме за Берое срещу Ботев Пловдив". Точно в тази година ЦСКА е с име Средец, а Левски е Витоша. Няма я сладостта от автентичността на имената на традиционните съперници, които заради злополучния финал за Купата на България през 1985 г. са за първи път без обичайните си привилегии. И не случайно завършват на четвърто и пето място.

Дори основният съперник на Берое - Ботев,  носи името Тракия. А и плющящата плесница от "канарчетата" с 8:1 през декември няма как да не тегне на имиджа на новия шампион.

Каквото и да се казва обаче, шампионската титла на Берое през 1986 година си е явление за българския клубен футбол. И внася разнообразие сред скуката да броиш титлите на ЦСКА и Левски.