Любомир Минчев начело на националния отбор. Логичното е напът да се случи, макар и две години по-късно. Още след оставката, която Константин Папазов подаде през пролетта на 2014-а, много хора посочиха именно настоящият наставник на Берое като най-добър вариант за треньор на трикольорите. Тогава обаче бе предпочетен Георги Младенов, като мнозина избраха да гласуват не за легендарния №12, а срещу Минчев. Не защото Любо е по-слаб треньор или по-лошо подготвен. А защото е с по-остър характер и избра да плува срещу течението, което духа в родния баскетбол.

Тогава се породиха и мнения, че всъщност Минчев никога няма да поеме националния отбор. Противниците му са твърде много и както президентът на Берое Васил Кифев обяви: „Любо е треньор за по-голям отбор от нашия, но има хора, които ни направиха услуга, изпращайки го при нас".

Направиха услуга и на самия специалист, защото той получи време да израсне. Както като професионалист, така и чисто в човешки план. Не е тайна, че Минчев е с един от най-тежките характери в родния баскетбол. Не търпи никакво вмешателство, не обича да се чува чужд глас в съблекалнята. Нещо, което със сигурност няма да се хареса на мнозина от проектонационалите ни, които обичат тяхното „аз" да е над отборното „ние". Но в същото време, за този период в Берое Любо изглежда някак по-разумен и контролиращ ситуацията. Води мачовете значително по-спокойно, а и самите играчи свикнаха с нрава му.

По-важното обаче е, че Минчев натрупа огромен опит и извървя целия път, от най-ниското ниво в националните отбори, за да си заслужи сега правото да гледа уверено, без значение кой го подкрепя. С юношите и младежите постигна страхотни успехи, които с оглед на все по-ниския потенциал, може би скоро няма да бъдат регистрирани. Беше част от щаба и на Пини Гершон през 2008 и 2009, а в същото време премина и през 3-годишната школа на ФИБА, водена от Светислав Пешич. Оцеля след ударите, които получи начело на Левски, Лукойл Академик и Черно море. При сините и моряците бе освободен, въпреки ниския потенциал, с който разполагаше и двата бронза от турнира за купата на България, спечелени от играчите му.

Сега потенциалът на националите също е много ограничен. Няма ги близнаците и Божидар Аврамов. Проблемите с центровете са явни, а при гардовете ситуацията също не е много обещаваща. Остават група гардове и крила, начело с Алекс Везенков, но с много еднотипни играчи на три позиции и липсващи две такива, трудно може да се пребори класата на Словения. Украйна и Косово пък си остават загадка.

Предвид ситуацията едно трябва да е ясно на всички. Очакванията към Любо Минчев не могат да са големи. Ако реално това бе възможно, то Шарон Друкер нямаше да се врътне и да откаже поста. Или пък Джикич или Янакис. Но истината е, че България разполага с ниска класа и много примадони с претенции, но без покритие. И никой не може да се сърди на Минчев, ако не се класираме на европейското догодина. Нас никой не ни иска и загубата да ни води е по-голяма, отколкото печалбата. Погледът трябва да е в перспектива. Към онова, което може да гоним през 2021-а. Което би могло да бъде много по-реално, отколкото сегашните квалификации. И ако Любо не получи картбланш, какъвто трябваше да се даде и на Младенов, то няма смисъл. Защото или се залага на Минчев с поглед към бъдещето, или просто си измиваме ръцете с него. След това ще е Тони, а после???